Лицето на Червения Орк бе започнало да възвръща нормалния си цвят. Той се усмихна и отговори:
— Не, другата Земя не е чак толкова зле. На нея е много по-приятно да се живее, макар че и на двете места се тръгна от едно и също положение. Но твоето предложение да се откажа доброволно от този свят показва, че ти не ни познаваш добре, леблабий!
— Знам достатъчно — отвърна Кикаха. — Но дори Повелителите могат да се променят към по-добро и аз си помислих, че…
— Няма да се намеся тук с нищо, освен ако се налага да защитя себе си — прекъсна го Орк. — Ако тази планета се задуши до смърт вследствие на замърсяването на страна на човеците или ако загине, погълната от хиляди атомни експлозии, това ще стане без дори да опитам да направя нещо за нея. Аз съм учен и няма да въздействам върху естествения ход на нещата нито тук, нито на другата планета. Всичко което правя е на микро ниво, без каквото и да е било отражение в глобален мащаб… Между другото това е една от причините, поради която се налага да убивам всеки, който проникне в моите вселени. Само така мога да съм сигурен, че никой няма да въздейства върху резултата от моите величествени експерименти.
— О, не бих и помислил! — възкликна Кикаха. — И мога да кажа същото и за Улф, Хризеис и Анана! Единственото, което искаме, е да се върнем по нашите светове. Разбира се, само след унищожаването на Звънаря. Той е причината да дойдем тук. Трябва да ни повярваш!
— Не разчиташ сериозно, че мога да повярвам на тези приказки, нали?
Кикаха сви рамене и отговори:
— Казах ти истината, но наистина не допускам, че можеш да ми повярваш. Вие Повелителите сте прекалено големи параноици, за да виждате нещата такива, каквито са.
Червения Орк се изправи.
— Ти ще бъдеш задържан като затворник докато не заловя и останалите и не се разправя с Уртона. Тогава ще реша как да постъпя с вас.
За Кикаха бе ясно, че става дума за решаване кои от най-изтънчените техники за изтезание да бъдат използвани. Мина му мисълта дали да не каже на Червения Орк, че Рога на Шамбаримен е някъде наблизо. Може би щеше да се окаже възможно да използва Рога за да подобри положението си. После размисли и се отказа. Веднага след като научеше за Рога, Орк щеше да използва всички достъпни му средства, за да изтръгне информацията, необходима му да се добере до него.
— Уби ли Звънаря? — попита той.
— Не — усмихна се Орк в отговор. Явно беше, че е доволен от онова, което бе направил. — Ако се наложи, ще заплаша Уртона с него. Ще му кажа, че ако не напусне Земята, ще пусна Звънаря на свобода. Нали разбираш, това е най-ужасното нещо, което един Повелител може да извърши!
— Наистина ли би го направил? След всичките ти приказки, че се налагало да ликвидираш всеки, който е заплаха за естествения ход на грандиозните ти експерименти?
— Да, готов съм да го направя, ако разбера, че собствената ми смърт е предстояща и неизбежна! И защо не? Защо трябва да ме интересува какво би могло да стане с този свят, а дори и с всички светове, когато съм мъртъв? Мисля, че точно така им се пада!
Имаше още много въпроси, на които Кикаха желаеше да научи отговорите, но не той контролираше развитието на този разговор. Орк ненадейно излезе през другата врата. Кикаха опъна веригата до края й, за да надзърне през нея, но вратата се отвори навътре и направи невъзможно да разбере какво имаше от другата й страна.
Остана само с мислите си, а те бяха изпълнени с песимизъм. Винаги се бе хвалил, че може да се измъкне от всеки затвор, но това си беше само хвалба. Наистина до момента бе успял да избяга от всяко място, където се бяха опитали да го задържат против волята му, но добре съзнаваше, че един ден ще се озове в стая, откъдето да не може да избяга. Кой знае, може би това най-сетне се бе случило. Знаеше, че е наблюдаван през невидими камери от хора или електронни прибори, а ней-вероятно и от двете, че веригата ще устои на всеки негов опит да я скъса с голите си ръце, както и че тя може да се превърне в проводник на някакво наказателно въздействие, ако прекалеше с опитите си да се освободи.
Тази мисъл не му попречи да се опита да я скъса или пресуче, макар и само защото не можеше да се примири ей така. Веригата си остана каквато си беше и той си помисли колко ли забавни се бяха сторили напъните му на невидимите надзиратели.
Спря да се бори с нея и използва тоалетната. След това се просна на дивана и се замисли за трудното положение, в което се бе озовал. Макар да беше гол, това не го притесняваше. Температурата на въздуха бе само с няколко градуса по-ниска от телесната, а лекото течение, което едва се долавяше, бе изключено да го простуди. След малко заспа, без да е измислил план с някакви шансове за успех.