Поиска да разбере какъв е неговият план, но Кикаха му каза, че не разполага с такъв и смята да импровизира. Поиска от Орк някакво устройство, с което да смути поне за минута работата на електронните системи на Уртона.
Орк не се съгласи да даде на Кикаха антигравитационен пояс. Опасяваше се да не попадне в ръцете на земляните.
— Не виждам как би могло да стане — настоя Кикаха: — След като се озова на територията на Уртона, аз или ще се проваля, или ще успея. И в двата случая никакво външно лице не може да сложи ръка на пояса. Но дори това да се случи, Повелителя, който ще остане на власт, ще се погрижи устройството да бъде иззето от досадника. Убеден съм, че дори да попадне във ФБР, Повелителя на двете Земи ще намери начин да си го върне. Прав ли съм?
— Така е — съгласи се Орк. — Но дали ти наистина планираш да нападнеш Уртона с него или възнамеряваш да го използваш за бягство?
— Не. Аз няма да се спра докато не падна мъртъв или не бъда изваден от строя до степен да не мога да се бия и остана без шанс да спечеля — заяви Кикаха.
Отговорът му задоволи Орк и от това Кикаха разбра, че серумът на истината все още действа. Орк се изправи и каза:
— Ще подготвя нещата. Ще ми отнеме известно време, така че можеш да почиваш или да правиш каквото ти се иска. Започваме да действаме довечера в полунощ.
Кикаха попита дали е нужно да чака завързан за веригата.
— Да, наистина. Така или иначе оттук не можеш да се измъкнеш. Веригата беше само допълнителна подсигуровка.
Един от помощниците му в пола докосна скобата на глезена му с тъничък цилиндър. Скобата се разтвори със щракване и падна от крака му. Двамата помощници отстъпиха заднешком, а Орк излезе със широки крачки от стаята. Вратата се затвори и Кикаха остана сам.
Остатъка от времето прекара в размисъл, упражнения, обяд и вечеря. Изкъпа се, избръсна се, разкърши тялото си с още няколко упражнения и легна да спи. Знаеше че ще има нужда от цялата си сила, бързина и всичките си умения да се бие. Безполезно беше да изцежда силите си с безпокойство и в безсъние.
Нямаше представа колко дълго бе спал. Стаята си бе все така осветена и всичко изглеждаше непокътнато. Подносът с празните чаши и чинии стоеше на масата и това отекна като тревожна нота в главата му. Трябваше много отдавна да е бил върнат обратно.
Едва сега осъзна, че го бяха разбудили леки почуквания. Беше се събудил със спомена, че е сънувал кълвач.
Сега цареше тишина.
Той стана и отиде до вратата, през която бяха излезли Орк и слугите му. Беше метална, както се бе уверил още по време на огледа, докато бе вързан за края на веригата. Сложи ухо върху нея и се вслуша. Нищо не се чуваше. В следващия миг отскочи назад с проклятие. Металът изведнъж се бе нагорещил.
Отдръпна се още една крачка, без да откъсва поглед от нея и видя, че центърът й става черешовочервен и започва да се топи. Червеното петно се разширяваше и миг по-късно центърът изчезна, оставяйки дупка с размера на чиния. Кикаха приклекна зад дивана и надникна зад ъгъла му. Видя една ръка да бръква в дупката и да опипва слепешката. Явно търсеше ключалката. Такава нямаше, затова ръката се дръпна обратно и няколко секунди по-късно края на вратата започна да почервенява. Ясно бе, че неизвестният от другата страна използва някакъв лъчемет. Кикаха се запита какъв ли бе металът на вратата. Дори да бе от най-твърдата стомана, той трябваше да се изпари в облаче от дим още след първото докосване на лъча.
Вратата падна навътре с трясък. Някакъв човек скочи през нея, държейки дълго цилиндрично оръжие с разширяващо се на края дуло и приклад като на автомат. Беше един от облечените в пола слуги. Но на гърба му се виждаше черен камбановиден предмет, поставен в мрежа, пристегната с ремъци.
Кикаха видя всичко това с един бегъл поглед и дръпна главата си обратно. Премести се все така приведен зад другия край на дивана, надявайки се нападателят да не го бе видял и да не му хрумне елементарната идея да прекара еднократно лъча през дивана като най-обикновена предпазна мярка. Знаеше кой е този мъж сега. Който и да беше преди, сега той бе Черния звънар на име Табуз. Съзнанието на Звънаря бе прехвърлено в мозъка на слуга на Повелителя, а съзнанието на слугата вече беше безвъзвратно загубено.
Неясно как Звънаря се бе добрал до камбаната си и бе успял да се прехвърли от раненото тяло на драхеландера в това на слугата. Беше се снабдил с мощен лъчемет и сега търсеше изхода от убежището на Червения Орк.
В стаята замириса на изгоряла плът — сигурно в съседната стая имаше трупове.
Кикаха изгаряше от любопитство да разбере какво прави в момента Звънаря, но повече не смееше да надзърта зад дивана. Известно време се чуваше дишането на мъжа, после, някак изведнъж, този звук изчезна. Като изчака шейсет безкрайни секунди без нищо да се случи, Кикаха все пак подаде глава. Стаята изглеждаше празна. Миг по-късно той бе сигурен, че е така. Другата врата — онази, през която Орк и слугите му бяха влезли първия път, — беше отворена, а на мястото на ключалката й беше зейнала дупка.