При други обстоятелства Кикаха щеше да се обърне и да потърси превключвателя, с помощта на който ставаше пренастройката. Можеше да поекспериментира докато не попадне на желаната честота. Но сега първото му задължение бяха онези, които се намираха в ръцете на Уртона. Звънаря можеше да върви по дяволите! Наистина бе най-добре да се върне на Земя-1 и да подхване нападението срещу Уртона.
Обърна се и понечи да влезе в стаята, където беше лежал в плен, но отново замръзна. Стаята се бе променила, макар че едва ли би го разбрал, ако не бе вратата в другия й край, която Звънаря бе избил с оръжието си. Вратата си изглеждаше съвсем същата с разликата, че сега бе вдигната и на мястото си. Този факт възпря Кикаха, защото той не искаше да рискува да мине през нея и да се озове на съвсем друго място, където щеше да бъде откъснат от Звънаря и пленниците на Уртона.
Кикаха скръцна със зъби и изсъска безпомощно от ярост. Сега не му оставаше нищо друго освен да тръгне след Звънаря и да се надява, че ще измисли как да се измъкне.
Обърна се и мина през вратата, през която бе излязъл Звънаря. Не беше забравил и предпазливостта. Стаята изглеждаше безопасна. Все пак изглежда щеше да разбере къде се намира, едва в следващата. Но и тя се оказа точно като онази, която току-що бе напуснал, с единствената разлика, че в нея имаше някакви черни метални кутии, дълги и широки към шест стъпки, натрупани покрай стените почти до самия таван. Върху тях не се виждаха никакви ключалки, така че бе неизвестно как се отварят.
Кикаха отвори поредната врата, погледна през нея и с един скок се озова в стаята. Намираше се в голямо помещение, обзаведено със столове, дивани, маси и скулптури. В средата имаше голям фонтан. Мебелировката беше в стила на Повелителите и макар да нямаше представа в кой точно стил е, той я разпозна без труд. Част от тавана както и едната страна на дясната стена бяха извити и прозрачни. В продължение на голямо разстояние навън не се виждаше нищо, а след това някак изведнъж се появяваше земя. Тя се спускаше под плавен наклон към хиляда стъпки, стигаше до далечната долина и продължаваше няколко мили преди да се докосне до склоновете на малка планина.
Навън беше ден, но светлината бе някак бледа, макар да бе обед. Слънцето беше по-малко от онова във вселената на Земята, а небето бе черно. Почвата беше камениста, прорязана от ивици червеникав пясък, а по склона към дъното на долината се виждаха нарядко кактусоподобни растения. И те му се сториха малки, но той съобрази, че това е игра на перспективата — те бяха огромни.
Отново насочи вниманието си към стаята и се увери, че вратата към следващата стая е затворена. После пак погледна през прозореца. Гледката навън беше някак неземна и лишена от живот. Нищо не помръдваше, а вероятно и не бе помръдвало хиляди години наред. Или поне така му изглеждаше. Можеше да обхване с един поглед пространството от върха на планината, където бе построена тази сграда, до самия край на другата планина. Хоризонтът му се струваше по-близък, отколкото на Земята.
Нямаше никаква представа къде се намира. Дори да бе прехвърлен в друга вселена, така и можеше никога да не разбере това със сигурност. Но ако беше телепортиран на друга планета в родната му вселена или във вселената на двойника на Земята, тогава трябваше да се намира на Марс. Размерът на слънцето, червеникавите пясъци, разстоянието до хоризонта, фактът че имаше достатъчно въздух, за да съществува и някаква флора — ако това, което очите му виждаха, беше именно флора… И докато размишляваше над този въпрос, в небето на запад се появи бързо движещо се белезникаво тяло, което сложи край на двоуменията му — това беше наистина Марс.
Да, доколкото можеше да се предположи, тази сграда се намираше на Марс от петнайсет хиляди години — от самото създаване на тази вселена.
Съвсем неочаквано нещо прелетя с махане на криле хребета на планината отсреща и се спусна планирайки към дъното на долината. Размахът на крилете му беше към петдесетина метра и то изглеждаше като хибрид между хвърчило, птеродактил и балон. Кожата, опъната върху крехките му кости, беше тънка като фолио, макар от това разстояние да не можеше да се каже нищо сигурно. Тялото му имаше формата на голяма торба и създаваше впечатлението, че е пълно с газ — още едно предположение, което не можеше да се провери. Опашката му беше разперена като група хвърчила, привързани за един и същи прът. Долните му крайници бяха изненадващо тънки, но много на брой и висяха като колела на самолет, подготвящ се за приземяване. Краката му бяха широки и многопръсти.