Създанието се рееше във въздуха грациозно и свободно. Въпреки издутото и може би пълно с газ тяло, дори лекото повдигане на крилете и едва доловимото помръдване с опашката довеждаше до рязко пропадане в разредения въздух.
Огромната му сянка се плъзна над един от гигантските кактусоиди и в следващия миг то се стрелна над почвата като падащ небостъргач. Облак червен прах излетя във въздуха и започна да се спуска по-бавно, отколкото това би станало на Земята.
Растението остана напълно скрито под тялото на чудовището. То заби острия като рапира клюн между краката си явно в растението. После клекна и застина неподвижно досущ като кактусоидите.
Кикаха се загледа в него и в този момент му хрумна мисълта, че Звънаря може би също го гледаше. А ако беше така, тогава Кикаха щеше да може да го изненада по-лесно. Той мина през следващата врата по начина, по който бе влязъл и през последната и се озова в стая десет пъти по-просторна от тази, която току-що бе напуснал. Тя беше пълна с големи метални кутии, пултове за управление, върху които се виждаха множество екрани и различни превключватели. И в тази стая имаше прозорец, предлагащ гледка към долината.
Но Звънаря не беше тук.
Кикаха продължи в следващата стая. Тя, за разлика от предишните, бе малка и обзаведена с всичко, което някой би могъл да пожелае. Липсваше само на човешка компания. За сметка на това в средата на пода лежеше скелет.
Нямаше никакви указания каква смърт бе сполетяла този човек. Скелетът беше на едър мъж. Зъбите бяха запазени в идеално състояние. Тялото лежеше по гръб с разперени ръце.
Кикаха си помисли, че това трябва да е някой Повелител, който или бе проникнал в тази вселена по неизвестен начин и се бе озовал в тази крепост на Марс, или бе заловен на друго място и телепортиран тук от Червения Орк. И това би могло да се е случило както преди десет хиляди така и преди петдесет години.
Кикаха вдигна черепа и го взе в лявата си ръка. Помисли си, че може да му се наложи да хвърли нещо срещу своя враг най-малко с цел отклоняване на вниманието. Стори му се забавно, че възнамеряваше да използва един отдавна умрял Повелител, един провалил се праотец, срещу Звънар.
Следващата стая бе замислена като подводна пещера. В нея имаше басейн широк шейсетина и дълъг към триста метра, който се пълнеше от малък водопад в лявата част на стаята. Самият водопад се стичаше от върха на гранитен конус. Виждаха се още няколко каменни конуси, малки изкуствени хълмчета, странно изглеждащи растения, засадени пред големи интервали, малък поток, спускащ се от своя извор на върха на друг конус. По повърхността на басейна плаваха огромни, подобни на водни лилии растения.
И докато вървеше по плъзгавия бряг на басейна, Кикаха бе изненадан от едно червеникаво тяло, скочило от цвета на една от лилиите. Животното се извиси с провиснали като на жаба крака и в следващия миг се заби във водата. Миг по-късно изплува на повърхността и се обърна към човека. Лицето му бе жабешко, но очите му представляваха малки перископи от кост или хрущял. Грапавата му кожа беше червеникава, в същия оттенък както пръстта навън.
Едва сега Кикаха успя да различи сенките на някакви подводни създания с формата на риби в дълбочините. Разбира се… жабата трябваше да има с какво да се храни, така както трябваше да има храна и за жертвите на жабата. Екологията в тази малка стая трябваше да бъде прецизно балансирана. Съмняваше се, че Червения Орк често намираше време да наглежда как се развиват нещата тук.
И както стоеше на ръба на басейна, той забеляза, че вратата в далечния край започва бавно да се открехва. Нямаше време да изтича нито напред, нито назад, поради разстоянието, което се налагаше да пробяга. Отдясно бе невъзможно да се скрие, а отляво се намираше само басейна. Без да се замисли дори за секунда, той избра басейна и внимателно се плъзна във водата. Беше топла, но някак мазна. Той напъха лъчеметът под колана си и продължавайки да държи черепа в лявата си ръка се потопи с леко оттласкване от плъзгавата странична стена. Остави се да потъне дълбоко покрай дебелите стебла на лилиите и заплува колкото можа по-далече от мястото, където бе влязъл. Когато подаде глава на повърхността, направи го бавно и под цвета на една от лилиите. Повдигна цвета леко с глава, надявайки се Звънаря да не обърне внимание на издутината. Останалите стаи бяха ярко осветени по добре познатия му начин с дифузно осветление, при което не се виждаше никакъв източник, но тази се осветяваше само от прозореца, така че в нея цареше полумрак.