Кикаха обхвана със свободната си ръка стеблото на растението и предпазливо надникна изпод повдигнатия край на цвета. Онова което видя една не го накара да ахне. И добре че се удържа, защото устата му беше под водата.
Черната камбана плуваше покрай перваза на басейна на височина около седем стъпки над земята.
Носеше се бавно и спря до вратата. В следващия миг през другата врата се появи Звънаря и уверено се отправи към нея.
Кикаха започна да разбира какво се бе случило в дома на Червения Орк.
Вероятно още в лабораториите на Улф, Звънаря беше успял да монтира към камбаната си антиграв. И сигурно го бе свързал към устройство за дистанционно управление по телепатичен път. Не бе успял да го използва на Земята, а и едва ли бе имал причина да го прави, докато не бе паднал в плен на Червения Орк. Едва тогава, след като се бе възстановил от раните си, той бе повикал камбаната при себе си. Или по-точно бе излъчил телепатично съобщение, което тя можеше да разпознае. Управлението сигурно бе грубо и с ограничени възможности, но бе достатъчно ефективно.
По някакъв начин, получавайки команди от Звънаря, камбаната го бе освободила. После той бе заловил един от хората на Орк, бе изпразнил мозъка му от неговото съзнание и бе прехвърлил своето съзнание от раненото тяло на Табуз в това на слугата.
Камбаната можеше да прехване телепатичното повикване на Звънаря след като извадеше двете микроскопично тънки антени, с които ставаше обмена на разумите. А материалът от който бе направена самата камбана, бе неунищожим и през него не можеше да проникне дори радиация. Така че антените сигурно бяха програмирани да се подават през определен интервал от време и да се вслушват за повикване от страна на Звънаря. Камбаната бе чула зова за помощ и бе откликнала. Звънаря се бе измъкнал, беше си намерил оръжие и бе започнал да убива. И беше успял, дори може би беше убил и Червения Орк, макар Кикаха да не мислеше така.
След което се бе озовал в тази сграда на Марс.
Кикаха наблюдаваше приближаването на Звънаря. Не можеше повече да държи черепа в една ръка и да манипулира лъчемета с другата, затова пусна черепа. Той тихо се скри в дълбочините, а Кикаха се задържа с освободената си ръка за стеблото и бръкна с дясната за лъчемета. Звънаря мина покрай него и спря пред вратата. Отвори я и изчака камбаната да мине във въздуха пред него.
Тя явно можеше да установява присъствието на други живи същества. Обсегът на действие на датчиците й сигурно бе малък, защото иначе щеше да открие скрития под водата Кикаха. Не бе изключено водата и лилията да бяха изиграли ролята на екран срещу камбаната.
Кикаха се издигна малко повече над повърхността и извади ръката си с лъчемета. Скрит в сянката на цвета, той насочи оръжието си към Звънаря. Беше важно да го улучи с първия опит. Ако пропуснеше, Звънаря щеше да мине през вратата и тогава Кикаха щеше да се изправи срещу оръжие много по-мощно от неговото.
Нещо повече, ако пропуснеше Звънаря, лъчът щеше да разреже стената на сградата и въздухът щеше да изхвръкне в разредената атмосфера на Марс. А това би означавало краят и на двама им.
Звънаря му предлагаше своя профил. Кикаха задържа лъчемета си неподвижен и се прицели така че лъчът да порази целта в хълбока. Лекото движение с ръката след това и тялото му щеше да бъде разрязано надве.
Пръстът му започна да натиска спусъка. Изведнъж нещо го докосна по прасеца на крака и той отвори уста за да изкрещи. Болката беше толкова нетърпимо силна, че едва не загуби съзнание. Сгъна се надве, водата нахлу през устата и носа му и той се задави. Едната му ръка изпусна стеблото на лилията, а пръстите на другата неволно се разтвориха и лъчеметът падна.
В царящия под водата полумрак той успя да различи подобното на жаба същество да се отдалечава от него с енергични тласъци на крайниците си, и веднага разбра, че точно то го бе ухапало. Кикаха загреба нагоре, понеже трябваше да поеме глътка въздух, разбирайки, че ако Звънаря го забележи, той с лекота ще го убие.
Накрая стигна до повърхността и с гигантско усилие на волята се въздържа да не изскочи и да започне да пляска с ръце като давещ се. Отново внимателно подпъхна глава под цвета и бавно се подаде. Звънаря беше изчезнал.
В следващата секунда отново се прегъна надве, агонизирайки. Жабата се бе върнала и отново го бе ухапала по крака. От раната протече кръв и водата около нея потъмня. Кикаха бързо заплува към края на басейна и се изтегли на сухо с едно мощно дръпване. Усещаше в краката си звънтяща болка.