Тръгна по пътеката, издърпа ризата си и я разкъса на ивици, за да бинтова раните си. Зъбите на животното бяха остри като тези на акула — те с лекота бяха проникнали през тъканта и бяха откъснали месо с кожата. За щастие раните не бяха дълбоки.
На Повелителя сигурно му се бе сторило страшно забавно да пусне този ужасен малък хищник в басейна.
Но за Кикаха ситуацията не беше никак забавна. Нямаше представа защо Звънаря бе решил да отиде в другата стая, но подозираше, че в най-скоро време щеше да се върне пак. Трябваше да се махне, но му трябваше лъчемета. Съмняваше се, че щеше да си го върне. Не и докато онази кръвожадна жаба охраняваше дълбините на басейна.
Поне ножът беше в него. Извади го от колана и го захапа със зъби, докато плискаше вода по каменната пътека, накапана от кръвта му. После се изправи и като накуцваше се отправи към съседната стая.
Мина през къс салон с голи стени. Следващата стая беше с големината на онази с басейна. Беше топла, влажна и пълна с растения, които не изглеждаха нито марсиански, нито земни. Наистина той не бе виждал никакви други марсиански растения освен кактусоидите в долината. Но тези растения бяха високи, зелени, излъчваха задушлива миризма, имаха сочни стебла и изглеждаха много активни, съвсем не както растения, борещи се да оцелеят в рядката марсианска атмосфера.
Едната стена беше прозрачна и зад нея се виждаше гъста мъгла. И толкова. Колкото и да напрягаше зрение, погледът му не можеше да проникне през сивата пелена. И това не бе познатата му водниста мъгла. Тази изглеждаше като съставена от милиарди изключително малки прашинки. По-скоро приличаше на прах.
Със сигурност вече не беше на Марс. В мига, в който бе престъпил прага на тази стая, е бил мигновено телепортиран в тази сграда на някаква планета или сателит. Силата на притегляне беше като на Земята, а това означаваше че е по-скоро на планета с размери близки до земните. Това, в съчетание с облака, го караше да мисли, че се намира на Венера.
Трепвайки, той осъзна, че силата на притегляне в марсианската сграда трябваше да бъде много по-малка от земната. Но колко точно? Една шеста? Не си спомняше, но бе уверен, че когато бе скочил, трябваше да се извиси на много по-голяма височина, отколкото стана в действителност.
Но онази сграда наистина беше на Марс. Бе убеден, че не бърка. Което от своя страна означаваше, че там е имало монтирани съоръжения, които е са обезпечавали местна сила на притегляне, сравнима със земната. И ако продължеше тази линия на разсъждения още малко, тази сграда би могла като нищо да се намира дори на Юпитер, чиято смазваща сила на притеглянето машините на Повелителите можеха да компенсират с лекота.
Кикаха сви рамене. Наистина нямаше никакво значение къде се намира, ако не бе възможно да оцелее извън сградата. Непосредственият му проблем бе как да остане жив и как да намери обратния път към Земята. Той мина през следващия къс и гол хол и попадна в полуздрача на помещение с размерите на централната гара в Ню Йорк. Високо над главата му се виждаше куполът на тавана. Необятното помещение беше запълнено със сребрист сивкав течен метал с изключение на тясна пътечка, минаваща покрай цялата стена и малък кръгъл остров в средата. Металът приличаше на живак. Никъде в стената нямаше и помен на отвор за излизане.
Островът се намираше на около петдесет метра от стената. Той се излизаше само на една стъпка над застиналата повърхност на течния живак. Изглеждаше като от камък, а в геометричния му център се издигаше вертикално закрепена в камъка метална рамка. Веднага разбра че това е врата и че ако успее да се добере до нея ще бъде телепортиран на място, където ще му бъде даден шанс да се пребори. Такава бе играта. Ако затворникът се окажеше достатъчно интелигентен, достатъчно силен и достатъчно бърз… и най-вече достатъчно удачлив, той трябваше да получи свободата си.
Кикаха изчака до вратата понеже вътре нямаше къде да се скрие. Докато стоеше, опитваше се да сети дали не бе минал покрай нещо, което би могло да се използва вместо лодка. Нищо не му хрумна. Може би само диванът, но той едва ли щеше да се задържи върху повърхността. Нищо чудно да се наложеше да опита с него. И все пак как можеше да се накара едни бавно — а защо не и бързо! — потъващ предмет, да се носи през живака?
Не, не можеше да каже нищо, преди да е опитал. Но мисълта не го изпълваше с ентусиазъм. И тогава си зададе въпроса: А може ли човек да плува в живак? Дори да забравеше за отровните изпарения, за които си спомняше от уроците по химия.