В този момент в главата му изплуваха откъслечни изречения от учебника: Не мокри стъклото и затова образува изпъкнала повърхност при наливане в стъклен съд… не е устойчив при стайна температура… представлява опасност за здравето заради отровните си свойства… бавно се окислява във влажен въздух…
Въздухът под купола определено беше влажен, но повърхността беше огледална без следи от окисляване. Кикаха не подушваше никакви отровни пари и не усещаше никакво вредно въздействие. Засега!
В същия миг той се напрегна. Дочу лекото търкане на кожа в камък. Вратата беше оставена отворена от Звънаря и Кикаха не се бе докосвал до нея. Намираше се в другия край и се надяваше, че този път камбаната няма да влезе първа.
Точно това и стана. Черният предмет навлезе, носейки се на около четири стъпки над пода. Спря в момента в който се озова в помещението. Кикаха скочи към вратата и я затръшна. Камбаната продължи да виси над същото място.
Вратата оставаше затворена. На нея не се виждаше никаква ключалка, така че на Звънаря оставаше да се опита да я отвори като я ритне. Но той очевидно бе предпазлив, а нищо чудно да се бе объркал, намирайки вратата затворена. Не можеше да има никаква представа кой стои от другата страна и с какво оръжие разполага противника му. И най-важното: беше разделен от камбаната — неговото най-ценно притежание. Да, камбаната наистина не може да бъде разрушена, но можеше да му бъде отнета и скрита завинаги.
Кикаха изтича пред вратата, надявайки се, че Звънаря няма да реши да използва мощния си лъчемет точно в този момент. Сграбчи камбаната в ръцете си и я избута. Камбаната се съпротивляваше, но все пак се понесе назад. Във вертикална посока обаче не отстъпи нито инч.
В същия момент металът покрай рамката на вратата заедно с близката част от стената започна да почервенява и Кикаха разбра, че Звънаря бе насочил цялата мощ на лъчемета си върху вратата. Материалът от който бе изработена явно беше страшно издръжлив.
Но защо Звънаря просто не ритнеше вратата и не започнеше да стреля от прага й?
Може би го бе страх, че врагът му се крие наблизо и ще дебне мига, в който вратата започнеше да се открехва, така че бе решил да не остави нищо, което да може да се открехне. Каквито и да бяха мотивите му, поведението му даряваше на Кикаха ценно време, макар и не достатъчно, за да прекоси разстоянието до острова. Звънаря положително щеше да се справи с вратата още преди Кикаха да бе изминал и половината. Тогава?
Кикаха стисна камбаната с две ръце и я забута към стената. Не би могло да се каже, че тя се рееше с лекота по хоризонтала, но поне не му се наложи да прилага всички сили, за да я задвижи. Дръпна я експериментално към себе си, после отново я отдалечи, преценявайки степента й на съпротива. После я тласна с все сили покрай стената. Тя се движеше с около две стъпки в секунда, но триенето в извитата стена я забавяше. Следващият тласък, който направи под ъгъл, за да я отдалечи от стената, но и да я задържи да не се понесе над басейна, доведе до това, че този път тя остана в движение по-дълго.
Кикаха погледна към вратата. Червеното петно сега представляваше дупка, под която се виждаше червеникава ивица. Звънаря видимо бе решил да разшири дупката, а защо не и изцяло да изреже вратата. Всеки миг можеше да спре и да надзърне през дупката и ако го направеше, веднага щеше да зърне врага си и камбаната. От друга страна може би се страхуваше да си подава главата, опасявайки се, че противникът му ще го порази. Кикаха имаше едно предимство. Звънаря не знаеше с какви оръжия разполага той.
Кикаха изтича след камбаната, отново я хвана, отстъпи крачка назад, спря до стената и вдигна крака под себе си. Увисна със свити колене и пръстите му едва не докосваха пътеката. Камбаната обаче не се спусна и на косъм.
— Добре, хайде сега! — каза той и се оттласна с всички сили с крака от стената.
Двамата с камбаната се понесоха над езерото право към вертикалната рамка, вградена в каменната повърхност на острова. Изминаха така може би към четиридесет метра и спряха. Той погледна сивата течност под себе си и бавно отпусна крака, докато не докоснаха течния метал. После предпазливо натисна с тях и веществото поддаде веднага, но камбаната се плъзна още няколко стъпки. Повторението на процедурата му позволи бавно да напредва, но беше крайно изморително. Пот рукна по цялото му тяло, навлезе щипейки го в очите му, краката го заболяха сякаш бе пробягал две мили с максимална скорост.
Въпреки това той се добра до острова и стъпи на твърда почва. Вратата се намираше само на няколко стъпки пред него. Той я огледа внимателно. Някаква тънка ивица се спускаше по едната страна, минаваше през дъното и се изкачваше от другата страна. После завиваше през горната част на рамката. Всеки миг Звънаря щеше да нахлуе в помещението.