Кавалкадата се пронесе покрай тях, като някои натиснаха педала на газта, други им помахаха с ръка, а няколко минаха на зиг-заг, скръстили ръце. Кикаха одобрително се усмихна — той сам бе притежавал мотоциклет в Тер От по време на колежанските си години.
Анана обаче сбърчи нос.
— Вонята на горивото е достатъчно неприятна — отбеляза тя. — Но подуши ли ги и тях самите? Не са се къпали седмици наред. А може би и месеци.
— Повелителя на този свят много ги е разпуснал — засмя се Кикаха.
Той имаше предвид навиците на хората из джобните вселени, управлявани от другите Повелители. Макар господарите на тези светове често да се отнасяха жестоко към своите поданици, те винаги държаха на чистотата и красотата. Бяха наложили закони и религиозни норми, които следяха чистотата да бъде в основата на всяка култура.
Имаше и изключения. Някои Повелители бяха позволили на човешките общества да дегенерират до степен на пълно безразличие.
Анана му беше обяснила, че Повелителя на Земята е уникален в много отношения. Червения Орк управляваше, спазвайки абсолютна секретност и анонимност, макар не винаги да бе правил така. В началото, в зората на човека, той често бе действал като бог. Но беше изоставил тази роля и се бе скрил. И бе оставил нещата да се развиват по своите закони. И това обясняваше всички минали, настоящи и несъмнено бъдещи бъркотии, в които хората затъваха.
Кикаха бе разполагал с много малко време, за да научи повече неща за Орк, още повече, че не бе подозирал за неговото съществуване няколко минути преди двамата с Анана да се телепортират през вратата в този свят.
— Всички изглеждаха толкова грозни — заключи Анана.
— Нали ти казах, че тук човек е оставен на сам на себе си — напомни й той. — Никакво селективно размножаване, нито от страна на Повелителя, нито от страна на самите хора.
Те отново чуха рева на моторите и минута по-късно видяха осем от тях да се завръщат нагоре по пътя. Бяха само мъже.
Мотоциклетите ги подминаха, забавиха, завиха обратно и ги застигнаха отзад. Кикаха и Анана продължиха да вървят. Три от мотоциклетите се стрелнаха покрай тях, минавайки толкова близко, че той би могъл да ги събори с едно бутване. Започна да се пита дали не трябваше да направи точно това и да подобри малко съотношението на силите. Ставаше ясно, че с тях ще се погаврят, ако не нещо по-лошо.
Някои от мъжете подсвирнаха на Анана и й направиха предложения с най-неприлични фрази. Анана не разбра думите, но почувства какво означават тона и съпътствуващите жестове. Тя сама им се озъби и направи жест, използван от Повелителите. Макар да бе нов за тях, мотоциклетистите го разбраха. Един от тях едва не падна от мотора си, заливайки се от смях. Другите обаче оголиха зъби в някакво подобие на усмивки.
В този момент Кикаха спря и се обърна към тях. Те наобиколиха двойката в полумесец и изгасиха двигателите.
— Окей — каза Кикаха. — Какво искате?
Един шкембелия с дебел врат, с косми, щръкнали през отворената му риза, с къса остра брадичка и кръгъл тропически военен шлем, се обади:
— Ами, приятел, ако бяхме от Робите на Сатаната, щяхме да искаме теб. Но понеже сме с права резба, ще вземем твоята la belle dame con, voila.
— Човече, тази е върхът! — обади се едно високо костеливо момче с белези от младежки пъпки, голяма адамова ябълка и златна халка в ухото. Дългата му черна коса висеше под раменете и падаше върху очите му.
— Убийствена! — съгласи се друг с белези по лицето, дупки в зъбите и рунтава брада.
Кикаха много добре знаеше кога да мълчи и кога да говори, но понякога му беше трудно да постъпва както бе най-добре. Нито имаше време, нито бе настроен за кавги в момента. Предстоеше му сериозна работа. Всъщност ставаше дума за жизнено важно нещо. Ако Звънаря се измъкнеше и се адаптираше към земните условия така че да отпочне производството на камбани, той и съществата от неговия вид буквално щяха да залеят Земята. Звънаря не беше чудовище, измислено от научно-фантастичната литература, той съществуваше и ако не го убиеха, това означаваше „Сбогом, Земя!“ А може би и „Сбогом, човечество!“ Защото телата можеха да оцелеят, но мозъците щяха да бъдат изпразнени и на тяхно място щяха да се настанят съзнанията на пришълци!
Какво нещастие, че спасението не можеше да бъде избирателно. Спасяването на другите означаваше да бъдат спасени и тези, които сега стояха пред тях.