Както и да е, камбаната представляваше за него единственият му шанс да се спусне до земята, отстояща на няколко хиляди стъпки под него. И той нямаше и най-малка представа доколко си струваше да заложи на този шанс. Камбаната би могла да реши, че трябва да поддържа това ниво дори повърхността под нея да пропаднеше неочаквано. Ако се случеше именно това, той сигурно все още щеше да успее да се добере до върха на колоната.
Кикаха преметна ремъка на камбаната през едното си рамо, притисна я с двете си ръце до гърдите и пристъпи през телепортиращата врата.
Полетя надолу не по-бързо, отколкото ако висеше на въжетата на парашут и тази скорост бе много по-добра за него от онова, което би могло да му се случи. От време на време му се налагаше да се оттласне с крака от стената на колоната, защото камбаната непрекъснато се отклоняваше към нея, сякаш масата й по някакъв необясним начин я привличаше.
Когато се спусна на десет стъпки над реката, той пусна камбаната. Прелетя останалото разстояние малко по-бързо, заби се във водата, която се оказа възтопла, и изплува на повърхността, повлечен от силно течение. Трябваше да вложи всички сили, за да се добере до брега, но успя да се пребори. Отпусна се за да възстанови част от силите си. След малко стана и тръгна по брега, докато не видя камбаната. Беше се опряла в стената на колоната, като малко натискащо се да суче от гигантската си майка. Нямаше начин да я прибере, а и не виждаше защо трябва да го прави.
Няколко метра по-нататък се натъкна на тялото на Звънаря. Беше се заклещило в някаква скала до брега в място, където коритото на реката образуваше малко заливче. Гърбът му беше разцепен, тилът му — разбит. Изглеждаше като човек, който е паднал върху цимент, а не във вода. Ножът продължаваше да стърчи от слънчевото му сплетение. Кикаха го дръпна обратно и го избърса във влажната коса на Звънаря. Падането не бе го повредило.
Изтегли тялото от реката. Едва сега обърна по-голямо внимание на гигантските рамки на вратите, закрепени в каменната повърхност по подобие на онази врата на малкия остров в онзи вече недостижимо далечен друг свят. Две се намираха на този бряг, другите две — на другия. Поставени бяха във върховете на квадрат със страна около две мили. Кикаха се отправи към най-близката и когато стигна хвърли камък през нея. Камъкът прелетя и тупна от другата страна. Поредната гавра на Червения Орк. Дали това не бяха най-обикновени рамки, което би означавало, че е осъден да остане в този пуст свят до края на дните си, преди да умре от глад?
И следващата врата — онази в североизточния връх — не се оказа нищо по-различно.
Кикаха усети, че огладнява и че го наляга умора. Сега се налагаше да преплува реката, преборвайки се с доста силното течение, за да се добере до останалите две врати. Разходката от едната до другата наистина бе към две мили и ако трябваше да ги обходи и четирите, това правеше една екскурзия от общо осем мили. При нормални обстоятелства това едва ли би заслужавало да се споменава, но последните няколко часа бяха поставили физическите му ресурси на сериозно изпитание.
Седна да почине за минута и неочаквано скочи с вик, проклинайки се за глупостта си. Беше забравил, че вратите могат да работят при влизане в само в една от посоките. Взе един камък, заобиколи вратата и хвърли камъка през нея. Нищо, най-обикновена рамка.
Не му оставаше нищо друго освен да се върне при първата врата и да я изпробва откъм другата й страна. Но и тя не показа с нищо, че може да телепортира хора.
Преплува реката и излезе на другия бряг след като течението го отнесе на половин миля, увеличавайки разстоянието, което трябваше да извърви. Лъчеметът с нищо не облекчаваше както плуването, така и ходенето, понеже тежеше към трийсет фунта. Ни Кикаха не искаше да се разделя с него.
И югозападната врата се оказа само един огромен метален обръч. Кикаха потегли към последната. Слънцето отиваше на запад и се спускаше ниско над хоризонта. Грееше в смълчаното небе над безжизнения свят. Дори вятърът беше стихнал и единственият звук бе от течащата вода, а дори и той заглъхна докато Кикаха се отдалечаваше. Чуваха се само стъпките му и тежкото му дишане.
Когато се добра до северозападната врата, поиска му се да отложи хвърлянето на камъка за известно време. Ако и това се окажеше поредната шега Червения Орк, тази шега можеше да се окаже последната, за която Кикаха щеше да научи. Така че можеше да свършва с всичко.
Първият камък прелетя през рамката и падна от другата страна.