Вторият мина в обратна посока и падна на камениста земя.
Кикаха скочи разярен няколко пъти, гневно изкрещя и удари с юмрук дланта си. Ритна близката скала и заподскача, виейки от болка. Заскуба косите си, плесна се по бузата, вдигна лице към сляпото синьо небе и мъртвото жълто слънце и зави като вълк, чиято опашка е попаднала в капана.
След малко се смълча и застина неподвижен. Изглеждаше като изваян от същата бронзовочервеникава скала, която изобилстваше на този свят, с тази разлика, че клепачите му подскачаха и гърдите му се вдигаха и спускаха.
Когато се изтръгна от медитацията си, той делово и без никакви емоции се отправи към реката. Напи се до насита и се огледа за подслон, където да прекара нощта. След петнайсет минути намери една вдлъбнатина в склона на нисък хълм, където можеше да се скрие успешно от вятъра. Отърси се от нерадостните мисли за бъдещето и заспа.
На сутринта погледна тялото на Звънаря и се запита дали нямаше да му се наложи да яде от него.
За да не стои просто така, а също и защото никога не се предаваше, преди да е опитал всичко, Кикаха закрачи в плитчините на реката, спуснал ръце във водата. Нямаше и помен от риба. И не изглеждаше, че може да има, особено при тази пълна липса на каквато и да е било флора.
Изкачи се на върха на хълма, в чиито основи бе спал. Седна върху твърдата заоблена скала за миг, помръдвайки само за да смени позата си. Ситуацията му се оформяше като отчайваща и проста едновременно с това. Или Червения Орк беше дал на пленника си шанс да се измъкне, ако е умен и в добра физическа форма, или не му бе оставил подобен шанс. Ако бе вярно второто, тогава жертвата щеше да си умре тук. Противното обаче означаваше, че той — в случая Кикаха — просто не е достатъчно умен. В който случай, смъртта му бе само въпрос не време.
Остана да седи все така дълго време и изведнъж простена. Какво, по дяволите, се бе случило с главата му? Да, наистина камъкът бе прелетял свободно в пространството, ограничено от рамката, но това не беше жива плът. Трябваше сам да изпробва вратите, а не да се прави на хитрец и да хвърля камъни през тях. Вратите можеха да бъдат настроени да се задействат само след преминаване на тяло с маса над определена критична стойност, а понякога телепортираха единствено при преминаване на органична материя. А можеше и да следят за наличието на мозъчна активност в непосредствена близост до тях и дори да анализират дали вълните са излъчени от човешки мозък. А той бе толкова загрижен да избегне евентуалните клопки от другата страна, че бе забравил за тази възможност.
От друга страна всяка врата можеше да бъде програмирана да унищожи първото голямо тяло, преминало през нея, подобно на вратата от острова сред живачното езеро.
Кикаха изпъшка при мисълта за разхода на физически сили, който му предстоеше, но си каза, че бе оцелял досега само защото никога не го бе мързяло. Метна тялото на Звънаря през рамо, благодари на съдбата, че човекът все пак бе дребен и пое към най-близката врата.
Денят се оказа дълъг, горещ и изнурителен. От липсата на храна краката му трепереха и всеки пореден неуспех допълнително го изтощаваше. Преплуването на реката, преборването с мъртвото тяло и лъчемета, изцедиха силите му докрай. Но досега бе прехвърлил трупът шест пъти през всяка страна на три от вратите.
И ето че почиваше пред четвъртата. Звънаря лежеше безмълвен до него, разперил ръце, обърнал безчувственото си лице точно срещу изгарящото слънце, отворил уста, от която се долавяше противната миризма на разлагаща се плът. Слава Богу, в този свят поне нямаше мухи.
Времето течеше. Въпреки почивката не се чувстваше по-силен. Трябваше да стане и да хвърли омразното тяло най-много още два пъти през рамката на последната врата. Не можеше да рискува просто да го претърколи, защото искаше да избегне оставането по линията на възможната експлозия. Беше необходимо да се изправи до самата рамка, да вдигне тялото на ръце, да го хвърли в отвора и да отскочи моментално встрани.
Направи го за седми път. Тялото прелетя над долната част на рамката и тупна с глух звук от другата страна. Оставаше му един последен опит и този път вместо да почива той вдигна веднага трупа на нивото на гърдите си и с последни сили го тласна напред.
Когато вдигна глава… видя тялото пред себе си.
Това беше краят — краят на хубавата теория, а заедно с това и неговият край. Повече нямаше какво да направи.
Седна и затвори очи. И точно фактът, че кой знае защо не бе легнал, му спаси живота.
Но се размина със смъртта на косъм. Тигроподобният звяр, който се бе промъквал безшумно по твърдата скала, изрева когато го видя да сяда и ускори скоковете си към него. Кикаха бе толкова изненадан, че остана замръзнал от изумление за цяла секунда, давайки значително предимство на звяра. Но не достатъчно. Ослепителният лъч се изтръгна от лъчемета точно когато гъвкавото тяло се издигна във въздуха за последен скок, прониза главата му, разсече я, преряза шията и гръдния кош, откъсна част от лапата му и направи дупка в скалата отзад. Животното падна на земята, плъзна се по гладката каменна повърхност, удари се в него, събори го и го преобърна няколко пъти. Когато накрая се изправи, Кикаха усети болки в краката, гърба, гърдите, дланите и носа. Беше се ожулил жестоко в скалата, а мястото в краката, където тялото се бе забило в него, го болеше с болка, която обезпокоително се засилваше.