Выбрать главу

Кикаха си представи тревожното мигане на индикатори и звъна на алармените инсталации в сградата, където се намираше тази килия. В случай, че килията се намираше в някаква сграда, а не в отделна джобна вселена, създадена специално за нея. Едва ли ставаше дума за рядко посещавано място, защото ако Повелителя отсъстваше, той можеше да се върне тук прекалено късно след като затворникът му бе успял да избяга.

Нямаше представа колко точно време бе изминало, но според него около четири часа след попадането му тук, на масата се материализира дългоочаквания поднос. Храната на него бе земна: средно изпечена пържола, салата от маруля, моркови и лук, чеснов сос за подправка, три филии ръжен хляб, кубче истинско масло, и чаша шоколадов сладолед.

Когато свърши се почувства много по-добре. Едва ли не изпитваше благодарност към онзи, който му бе причинил всичко това. Но не изчака нито секунда след последната лъжичка сладолед. Качи се на масата, преметна кобура с лъчемета през рамо и хвана подноса в ръцете си. Наведе се, остана за миг на един крак, постави подноса на масата и стъпи в него. Досети се че вратата може би се задействаше само от наличието на подноса и съдовете върху него, а не от някакво предварително програмирано тегло. Залагаше живота си на предположението, че полето е насочено нагоре и обхваща достатъчно голяма зона. Ако не бе така някой от другата страна щеше да се изненада силно от връщането на поднос пълен с половинка труп. Но ако успееше да се телепортира без проблеми, изненадата щеше да бъде още по-голяма и определено много по-неприятна.

Изведнъж се озова на маса в тясно помещение, осветено от лампа, светеща непосредствено до главата му. Ако не бе имал съобразителността да приклекне, сега щеше да е пристигнал без глава, която щеше да се е материализирала в тавана.

Скочи от масата, отвори вратата и излезе в необятна кухня. Някакъв мъж стоеше с гръб към него, но вероятно бе чул шума от отварянето на вратата, защото рязко се извърна. Долната му челюст провисна, очите му се ококориха и от устата му се изтръгна:

— Какво, по…?

Стъпалото на Кикаха го улучи точно под брадичката и мъжът рухна по гръб на пода в безсъзнание. Кикаха се ослуша за да се убеди, че шумът от падането не е обезпокоил някой друг и претърси дрехите на човека.

Извади „Смит енд Уесън“ 38-и калибър с рязана цев в кобур за носене под мишницата, портфейл със сто и десет долара в наличност, две шофьорски книжки, няколко от вездесъщите кредитни карти и визитка. Името на мъжа беше Робърт Ди Анжело.

Кикаха провери пълнителя на пистолета и го запъхна в колана си, а след това огледа кухнята. Тя беше толкова голяма, че наистина можеше да се намира само в имението на много богат човек. Не след дълго той откри малък пулт за управление, скрит зад плъзгащ се панел в ламперията, който бе оставен открехнат. На него мигаха светлинките на индикатори.

Фактът че Ди Анжело му бе изпратил храна означаваше, че обитателите на дома знаят за пристигането на затворника. Или най-малкото поне Повелителя знаеше. Хората му можеха и да не знаят за съществуването на телепортиращите врати, но сигурно бяха поне инструктирани да докладват в мига, в който определени индикатори на този пулт светнеха и без съмнение се активираха звуковите аларми. Последните сигурно отдавна бяха изключени.

Не бе изключено в килията да бе имало телевизионна камера, в който случай Уртона — защото Кикаха нямаше никакви съмнения, че се намира в неговия дом — сигурно бе видял с кого има работа.

Защо в такъв случай Уртона не бе предприел нищо за да разпита своя пленник? Не можеше да има никакво съмнение, че изгаря от любопитство да научи как Кикаха е попаднал тук.

Кикаха наля чаша вода и я плисна в лицето на човека на пода. Ди Анжело трепна, завъртя глава и отвори очи. И пак трепна когато видя надвесения над него мъж, опрял върха на ножа си в гърлото му.

— Къде е шефът ти? — попита късо Кикаха.

— Не знам — отвърна Ди Анжело.

— Неосведомеността няма да ти е от полза — предупреди го Кикаха и леко натисна с ножа. По шията на мъжа протече тънка струйка кръв.

Очите на нещастника се разтвориха и той се примоли:

— По-леко! Какво значение има всичко това? Ти нямаш никакъв шанс. Ето какво се случи…

Ди Анжело беше готвач, но бе в течение на събитията развили се из по-ниските ешелони на йерархията. Още преди много време шефът, когото той наричаше мистър Калистър, му бе наредил да го информира, ако в кухнята се задейства алармената инсталация. До днес тя бе останала безмълвна. Когато преди няколко часа го бе стреснал пронизителния звън на системата, той бе позвънил на мистър Калистър, който бе излязъл с хората си по дела, за които До Анжело нямаше ни най-малка представа. Вероятно бе нещо свързано с неотдавнашните неприятности, имащи отношение към появата на Кикаха и останалите. Калистър го бе инструктирал как да постъпи в подобен случай, а това се свеждаше до това да приготви на храна, да я постави върху поднос, да го отнесе до масата в специалното помещение, да затвори вратата му и да натисне един бутон върху пулта за управление.