Кикаха се осведоми за Улф, Хризеис и Анана.
— Няколко момчета ги отведоха в офиса на боса — отговори му Ди Анжело — и оттогава досега никой не ги е виждал. Кълна се в Бога, казвам ти истината! Ако някой знае къде са, това може да е само Калистър. Единствено той!
Кикаха накара Ди Анжело да стане и го поведе със себе си из къщата. Минаха през няколко просторни салони и големи стаи — всичките луксозно мебелирани, — след което излязоха пред широко извито мраморно стълбище, извеждащо до втория етаж. По пътя Ди Анжело му каза, че тази къща се намира в заградено с висока ограда имение в Бевърли Хилс. Адресът беше онзи, на който Червения Орк му бе казал, че сега живее Уртона.
— Къде е прислугата? — попита Кикаха.
— Хората са или по домовете си, или в отделените за тях жилищни помещения над гаража. Не излъгах, когато казах, че съм сам у дома, мистър.
Вратата за кабинета на Калистър бе от стомана и естествено заключена. Кикаха насочи лъчемета към нея и изряза ключалката с едно завъртане на оръжието. Ди Анжело погледна стреснато и пребледня. Той явно не знаеше нищо за оръжията на Повелителя.
Кикаха намери скоч-лента в огромното махагоново писалище и пристегна с нея ръцете на Ди Анжело на гърба и краката за глезените. Помогна му да седне в едно от креслата и претърси с вещина помещението на кабинета. Пултът за управление на вратите — или такова се надяваше, че е предназначението му — изскочи със щракване иззад една привидно солидна стена на писалището, когато натисна един бутон в ъгъла му. Различните бутони, циферблати и индикатори бяха надписани със символи, които биха озадачали всеки землянин, но не и Кикаха. Това беше писмото на Повелителите.
Той обаче не знаеше какво представляват врати с номера от 1 до 10, нито можеше да предположи какво би се случило, ако натиснеше бутона, обозначен със символа за „М“. Това можеше да означава много хиляди неща, но Кикаха се опасяваше, че е съкращения от мийрцо, т.е. смърт.
Първият проблем, свързан с използването на пулта, бе, че дори да успееше да активира вратите, той не знаеше къде се намират те. Вторият бе, че най-вероятно нямаше да може да ги активира. Повелителя вече беше доказал, че не е онзи глупак, който ще остави на врага си една работоспособна и лесно достъпна система. Без съмнение той носеше в себе си някакво допълнително устройство, което трябваше да се включи, за да се задейства самия пулт за управление. Все пак Кикаха бе научил къде се намира пулта, така че ако успееше да се сдобие по някакъв начин и с активатора, щеше да може да предприеме нещо повече. И това нещо повече би имало някакъв смисъл само ако разбереше и къде са вратите.
Ситуацията го изпълваше с чувство на безсилие, защото той бе сигурен, че Анана и двамата му приятели, ако бяха още живи, се намираха на място, до което се достигаше през една от десетте врати.
В този момент иззвъня телефонът. Кикаха се стресна за миг, но после взе апарата, отнесе го до Ди Анжело, и вдигна слушалката така че и двамата да могат да чуват. Ди Анжело не изчака да му кажат какво се очаква от него.
— Ало — обади се той.
— Ди Анжело? Момент.
Следващият глас който се разнесе бе на мъжа, с който Кикаха бе разговарял под впечатлението, че преговаря с Червения Орк. Това трябва да беше Уртона и каквото и да бе онова, което го бе накарало да изостави анонимността, то сигурно бе жизнено важно. Единственото такова нещо можеше да бъде само шансът да бъде заловен Червения Орк.
— Анжело? Получавам алармен сигнал тук. Идва от кабинета ми. Знаеш ли това?
Кикаха поклати глава отрицателно и Ди Анжело послушно отговори:
— Не, сър.
— Добре, значи някой е влязъл там. Ти къде се намираш в момента?
— В кухнята, сър.
— Иди там и виж какво става — нареди Уртона. — Оставам тази линия отворена. Изпращам ти подкрепление от склада. Не рискувай. Стреляй за да убиеш, освен ако си абсолютно сигурен, че можеш да го плениш. Разбра ли ме?