— Да, сър — каза Ди Анжело.
Нещо в слушалката изщрака и гласът заглъхна. Кикаха не виждаше основания да изпитва триумф. Уртона вероятно бе съобразил, че човекът в кабинета му би могъл да подслуша целия този разговор. И се досещаше, че това елиминира всякакви шансове на Ди Анжело да сюрпризира противника, което от своя страна означаваше, че подкрепленията ще пристигнат максимално бързо.
Кикаха залепи със скоч-лента устата на Ди Анжело и го заключи в дрешника. След това унищожи пулта за управление на вратите с кратко включване на лъчемета. Ако на Уртона би хрумнала идеята да прехвърли другите си пленници — в случай, че изобщо разполагаше с такива — или да им стори нещо, той поне за известно време бе лишен от тази възможност. Трябваше да направи нов пулт… освен ако нямаше дубликат в някое от многото складови помещения.
Следващата му стъпка бе да се измъкне от дома бързо и да стигне до Централната гара, където бе оставил Рога на съхранение в една касета. Искаше да се добере до Рога, защото имаше всички шансове да го използва с успех. От друга страна Уртона сигурно се бе погрижил за охраната на дома си.
Задачата на Кикаха бе да излезе и да стигне до центъра на града. Реши да скрие лъчемета на територията на имението. Намери някаква дупка в земята зад един голям олеандър до стената. Градината беше във великолепно състояние — никъде не се виждаха окапали листа, нито нападали изсъхнали клонки с заради това той нямаше с какво да покрие оръжието. Сложи го в дупката и го остави така. После прецени, че трябва да скрие и пистолета, който бе взел от Ди Анжело. Беше прекалено обемист, за да го крие успешно под ризата си.
Тръгна си без произшествия. Наложи се да се върне за лъчемета, за да се справи с ключалката на желязната порта, през която се излизаше на улицата. Тя беше зазидана във висока тухлена стена и имаше шипове по горния си край. Караулката на пътя беше празна, явно защото Уртона бе взел със себе си всички от дома с изключение на Ди Анжело. Вратата можеше да се отваря и затваря от пулта в караулката и Кикаха без проблем разбра маркировката под отделните бутони, но за нещастие захранването на задвижващите механизми бе изключено, а той не искаше да губи време с разпити на Ди Анжело. Изряза без проблем ключалката с лъча и бутна едното крило на масивната врата. Зад него се разнесе воят на сирена и той видя тревожните примигвания на индикаторите върху пулта в караулката. Ако този шум продължеше, полицията щеше да се поинтересува какво става. Тази мисъл накара Кикаха да се усмихне. В следващия момент усмивката му застина. Той желаеше намесата на полицията дори още по-малко и от Уртона.
След като скри за втори път лъчеметът зад храста, той пое на юг. Пет преки по-надолу излезе на булевард „Сънсет“. Безпокоеше се дали няма да привлече вниманието на полицаите, защото добре разбираше колко съмнително изглеждат всякакви пешеходци в този район на свръхбогаташи. Особено нощем.
Все пак щастието му се усмихна и той успя да спре такси. Шофьорът не искаше да се отдалечава от Бевърли Хилс, но Кикаха отвори задната врата и се настани в колата.
— Става дума за изключителен случай — поясни той. — Отивам на делова среща, от която зависят много пари.
После се наведе напред и подаде на шофьора една двайсетачка от портфейла на Ди Анжело.
— Твоя я и то в добавка към онова, което покаже таксиметъра и към задължителния бакшиш. Сега мислиш ли, че можеш малко да се отклониш?
— Става — бе отговорът.
Кикаха слезе на три преки от Централната гара, тъй като искаше да е сигурен, че шофьорът няма да може да каже нищо полезно на полицаите, ако се случеше да го разпитват. Отиде пешком до гарата, извади от хралупата на дървото топката от дъвка, в която бе скрил ключа от касетата, и влезе в гарата.
Освободи без никакви проблеми калъфа с Рога. Само едно четиригодишно момиченце го гледаше втренчено с огромните си тъмносини очи и накрая се осмели да му каже „Здравей!“. Той я потупа по главичката, с което накара майка й да я дръпне сърдито и да й се скара на висок глас, че се държи прекалено приятелски с непознати.
Кикаха се захили, макар този дребен инцидент да не му се стори никак смешен. По време на дългите си години прекарани из Света на нивата, той бе свикнал да гледа как към децата се отнасят като към безкрайно ценни създания. Откакто Улф бе сложил във водите на онзи свят средството, с което удължаваше живота на хората до хиляда години, но едновременно с това намаляваше раждаемостта, той бе взел и необходимите мерки децата да бъдат ценени. Случаите на убийства на деца, на жестоко отношение към тях, дори на лишаване от любов или родителски грижи, бяха изключително редки. И макар този вид възпитание да не пречеше децата да израснат като възрастни, които са в състояние да се бият доста яростно, резултатът поне беше създаването на едно ново поколение забравило за неврозите и психозите на цивилизованите земляни. Разбира се повечето общности в света на Улф бяха малки, доста хомогенни, технологически примитивни и освободени от сложните условности на живота сред индустриализираните общества на Земята.