— Говори най-напред с племенницата ми, любовнико-леблабий — каза той.
— Кикаха! — извика Анана с прекрасния си глас. — Добре ли си?
— До момента всичко е наред! — успокои я Кикаха. — Звънаря е мъртъв! Убих го лично аз. А Червения Орк се крие. Дръж се! Скоро ще се върнем в добрия свят! Обичам те!
— И аз те обичам — прошепна тя.
Отново се разнесе саркастичния глас на Уртона:
— Да, и аз те обичам, леблабий! Искаш ли да се чуеш сега с Улф?
— Нали не допускаш, че мога да повярвам само на думите ти, че той е наред? — сопна се Кикаха.
В слушалката се обади дълбокият и мелодичен глас на Улф:
— Кикаха, стари приятелю! Знаех, че рано или късно щеше да се появиш и ти!
— Здравей, Робърт, страшно ми е приятно да те чуя отново! Наред ли сте с Хризеис?
— Нищо ни няма. Каква сделка се готвиш да сключиш с Уртона?
— Достатъчно — намеси се Повелителя. — Доволен ли си сега, землянино?
— Поне знам, че в този момент са живи — отговори Кикаха. — И за теб ще бъде най-добре, ако останат все така живи, когато дойде часа на разплащането.
— Само не се опитвай да ме заплашваш! — със сдържана ярост каза Уртона. После продължи малко по-спокойно: — Отлично. Ще ти помагам с всичко, което мога. От какво имаш нужда?
— Адреса на дома на Червения Орк — каза Кикаха.
— Защо ти е? — изненада се Уртона.
— Имам си съображения. Какъв е адресът?
Уртона му го издиктува, но го направи бавно, сякаш се опитваше трескаво да съобрази какви причини би могъл да има Кикаха за да го иска.
— Това е всичко засега — изненада го за втори път Кикаха. — Дочуване.
И окачи слушалката. Минута по-късно пътуваше с такси към дома на Уртона. На две преки от мястото плати на шофьора и извървя остатъка от пътя пеша. Желязната врата беше затворена с верига, а на светлините на караулката се виждаха силуетите на трима мъже в нея. Домът грееше със запаленото във всичките му стаи осветление, но през прозорците не се виждаше никой.
Не си виждаше и никакъв начин по който би могъл да се промъкне в имението. Да, можеше да скочи и да се прехвърли през стената, но нямаше съмнение, че там има датчици, от които няма да може да се скрие. От друга страна… какво от това? Та нали не възнамеряваше да влиза в самия дом. Искаше само да се вземе лъчемета и да се махне. Щеше да е прескочил обратно стената преди да са дотичали горилите на Уртона.
Но първо трябваше да скрие някъде за малко Рога, защото щеше да бъде страшно неудобно, ако не и направо невъзможно, да се катери по стената с него. Разбира се можеше да го хвърли през стената, но някак не му се искаше да постъпва така. Огледа се и видя, че може да напъха калъфа сред клоните на някакъв храст, засаден на тревната ивица между тротоара и улицата. После се върна пак при стената някъде около мястото, където бе скрил от другата страна лъчемета. Пресече улицата, изчака една кола да мине и се спринтира с пълна скорост през улицата. Отскочи максимално високо и се хвана с крайчетата на пръстите си за грапавия горен ръб. Не беше никакъв проблем да се доизтегли върху ръба. Стената беше около стъпка и половина широка и ръбът беше осеян с двойна редица стоманени шипове около шест инча дълги. Между тях беше прокаран двоен проводник, който проблесна на светлината от къщата.
Кикаха внимателно прекрачи през жиците, обърна се с гръб, спусна се на ръце и скочи на меката земя. Остана неподвижен няколко секунди, премествайки поглед от къщата на караулката и обратно. Нищо не чу и не видя никакви признаци на живот.
Изтича сред храстите и си взе обратно лъчемета. Връщането по същия път се оказа малко по-трудно с тежкия лъчемет, преметнат през рамото му, но той се справи, без да привлича ничие внимание.
С лъчемета и Рога тръгна отново в посока към „Сънсет“. Задържа се на един ъгъл близо десет минути преди да мине празно такси. Когато влезе в колата, постара се да държи кобура на лъчемета така, че шофьорът нищо да не забележи. Цевта му бе прекалено широка, за да бъде сбъркана дори с ловджийска пушка, но ръкохватката го правеше да прилича на някакво огнестрелно оръжие.
Адресът на Червения Орк бе в богатия квартал, известен като Тихоокеански палисади. Подобно на дома на Уртона и този бе заграден с висока тухлена ограда. Но желязната порта към вътрешността на имението беше отворена. Кикаха мина през нея и се отправи към самата къща, която беше тъмна. Уртона не бе споменал дали е оставил някой да дебне тук, но това изглеждаше повече от вероятно. Той не би пропуснал и най-малкия шанс да залови Червения Орк, ако на него му хрумнеше да се върне по някаква причина у дома си.