Третият проход разкри пред него коридор, в чийто далечен край имаше обикновена затворена врата. На Кикаха не оставаше нищо друго освен да провери какво има зад вратата, защото тя можеше да води към Анана или останалите. Той скочи през вече свиващата се дупка, мина по дължината на коридора и предпазливо отвори вратата. Нищо особено не се случи. Кикаха надзърна и видя огромна камера. Подът й представляваше каменна мозайка, в центъра се виждаше малък басейн, а мебелите бяха с ефирна конструкция. Светлината беше без определен източник.
Без да съзнава, че някой е влязъл, Анана седеше в едно кресло и четеше от голяма книга с дебели корици, които изглеждаха като срез в мрамор. Изглеждаше загладена, сякаш се бе хранила добре.
Кикаха остана да я гледа около минута, макар с мъка да се въздържа да не изтича и я грабне в прегръдките си. Беше живял много дълго в места, където в капаните се слагаше примамка.
Огледът не му разкри нищо подозрително, но това можеше да означава, че опасностите са добре прикрити. Накрая той тихо се обади:
— Анана!
Тя трепна, книгата падна от ръцете й, после тя скочи от креслото и се затича към него. Сълзи блестяха в очите й и се стичаха по бузите й, макар тя да се усмихваше. Беше протегнала ръце към него, и плачеше от радост и чувство на облекчение.
Той едва се сдържаше да не се затича към нея. Под клепачите му започна да пари и той усети в гърлото си буца. Но не можеше да се отърси от подозренията се, че Червения Орк е подготвил тази стая така, че да убие всеки, който влезе, без да изключи защитата. Чудеше се какъв беше този негов късмет да стигне толкова навътре в къщата, без да задейства някакво устройство.
— Кикаха! — извика Анана, мина през вратата и падна в обятията му.
Той погледна над рамото й, за да се убеди, че вратата се затваря нормално и после се наведе за да я целуне.
Изгарящата болка по устните и носа му бе като че ли бе пил киселина. Дланите на ръцете, с които я бе притиснал до себе си, бяха като изгорени.
Той изкрещя и я отблъсна, после се хвърли на пода, търкаляйки се в агония. С някакво ъгълче на съзнанието си усети, че ръката му търси на пода лъчемета, който бе пуснал да падне.
Анана се приближаваше към него, не не особено бързо. Лицето й се бе разтопило като восък под слънцето, очите й се стичаха по бузите, устата й се бе изкривила. Ръцете й бяха разперени с намерение да го прегърне, но губеха форма и се размекваха. Пръстите й се издължиха и един от тях стигна до коляното й. Красивите й крака се разкривяваха и раздуваха, сякаш някакъв газ разпъваше кожата отвътре. Ходилата й се сплескаха и той с ужас забеляза, че подът под тях започва да дими.
Гледката го накара да превъзмогне болката. Без никакво колебание той вдигна лъчемета и натисна бутона, с който насочваше цялата му енергия срещу нея. Или може би срещу онова нещо.
Тялото й се разпадна първо на две, а после и на четири части, след като Кикаха направи кръст с лъча. Парчетата започнаха безшумно да се гърчат по пода. Протече кръв и се сгъсти в кафеникава субстанция, която изгори камъка. Стаята се изпълни с воня на гнили яйца и овъглени кучешки изпражнения.
Кикаха превключи регулировката на мощността от „пронизване“ на „изгаряне“. После задържа лъча като маркуч, бълващ горящ бензин, върху частите на тялото, които пламнаха в облак дим. Косата на Анана изгоря с характерната миризма на горяща човешка коса, но това беше единствената й част — единствената част на това нещо, — от която се разнесе миризма на човешка плът в огъня. Останалото миришеше на сяра и изпражнения.
Когато пламъкът угасна, на пода останаха само отвратителни остатъци. Нямаше и следа от кости.
Кикаха не искаше да влиза в стаята, от която нещото бе дошло, но болките по устните му, по носа и по дланите бяха много силни. Освен това си мислеше, че Повелителя сигурно се бе задоволил само със смъртно опасната имитация на Анана. Беше видял студена вода в стаята и имаше нужда от нея. Беше възможно да изсвири отново с Рога и да се върне в кабинета на Орк, но не беше уверен дали ще издържи на агонията толкова дълго. Освен това ако някой го чакаше в онзи кабинет, той просто не би могъл да се защити адекватно. Състоянието, в което се намираше, изключваше подобна възможност.
Когато се озова пред басейна той потопи лицето и ръцете си под водата. Хладната течност веднага облекчи болките му, макар като отдръпна лицето си, за да поеме въздух, да му се стори, че болката е все така интензивна. Наплиска се със свободната си ръка. Остана дълго все така коленичил, после се изправи. Трепереше целият и му се повдигаше. Усещаше се някак дистанциран от всичко. Шокът като че ли го бе изтръгнал от действителността.