— Потърси някакво оръжие, докато аз търся вратите.
След няколко минути тя се появи и му показа нещо като химикалка с монтиран в нея малък лъчемет. Той сподели, че бе открил още две врати, но и двете били пълно разочарование. Двамата минаха набързо през останалите стаи на втория етаж и той изсвирваше във всяка от тях мелодията, която трябваше да отвори всеки проход. Но стените си оставаха само стени.
И първият етаж на къщата се оказа не по-малко разочароващ. Вече изтичаше четиридесетата минута след заминаването на тримата главорези на Уртона. След няколко минути той щеше да пристигне начело на още по-голяма група.
— Ще опитам отново стаята под стълбището — въздъхна той. — Искам да проверя дали реактивирането на вратата няма да я накара да се отвори в някой друг свят.
Кикаха имаше предвид, че беше възможно да се настрои механизма на дадена врата така, че тя да се задейства, отваряйки достъп алтернативно ту към една, ту към друга вселена. Известни му бяха случаи, когато врати биваха настроени да телепортират към цяла дузина светове.
Вратите на горните два етажа можеха да бъдат от същия тип и може би следваше да се върнат и да изследват по-внимателно дали последователното им отваряне извежда все на едно и също място. Беше много лошо, че се бе сетил за тази възможност едва сега. Въпреки че времето, с което разполагаха изтичаше, ако вратата под стълбището ме им дадеше нищо нова, трябваше да се върнат отново горе.
Той спря и изсвири мелодията, която разкъсваше тъканта на стените между вселените. Стаята от другата страна на прага изведнъж се разшири, стените й станаха сини и от полилеите, издълбани от огромни кристали диаманти, рубини, изумруди и гранати, заструи феерична светлина. Мебелите също бяха изсечени от огромни скъпоценни камъни и отделните им части бяха скрепени една за друга с някакъв златен цимент.
Кикаха беше виждал и по-луксозни стаи. Вниманието му бе приковано към отварящата се кръгла врата в далечния край на стаята. Някакъв цилиндричен предмет проникна през нея. Беше тъмночервен на цвят и се носеше на около една стъпка над пода. Зад задния му край се виждаше руса глава. Един мъж буташе предмета към тях.
Главата приличаше на главата на Червения Орк — единственият, който можеше да бъде тук и да тика към тяхната врата този предмет, който недвусмислено заплашваше със смърт и разрушение всички обитатели на този дом.
Кикаха държеше лъчемета си в готовност, но не стреля с него. Ако онзи цилиндър бе натъпкан с мощен експлозив, той само чакаше да бъде близнат от изпепеляващия лъч.
Бързо и мълчаливо Кикаха започна да затваря тяхната врата. Анана изглеждаше озадачена, но тя не бе видяла онова, през което бе минал той. После й прошепна:
— Излез през предната врата и бягай с всички сили колкото можеш по-далеч!
Но тя поклати глава и неразбиращо попита:
— Защо трябва да правя това?
— Дръж! — той й хвърли Рога заедно с калъфа за него. — Изчезвай! Не спори! Ако той…
Вратата започна да се открехва. Тънък извит инструмент се подаде покрай ръба й. Кикаха стреля в него и го преряза надве. От другата страна се разнесе вик, който заглъхна заедно със затръшването на вратата. Кикаха я бе ритнал силно.
— Бягай! — извика той, сграбчи я за ръката и я повлече след себе си. Малко пред да излязат навън, той отново погледна назад. Зад вратата под стълбището се разнесе трясък, част от стената около нея рухна напред и цилиндърът се показа наполовина пред дупката, преди окончателно да спре.
Това бе предостатъчно за Кикаха. Той изскочи на верандата, все така дърпайки Анана след себе си, като държеше с другата си ръка лъчеметът. Когато стигнаха до тухлената стена, той продължи да тича покрай нея, възползвайки се от прикритието, което тя му обезпечаваше.
Очакваната експлозия нещо се бавеше.
В същия момент зад завоя на една пряка пред тях изскочи със свистене на гумите кола. Тя възстанови правия си ход под светлината на уличните фенери и се стрелна право към входа на имението, което те току-що бяха напуснали. Кикаха различи шест силуета вътре. Единият можеше да е самия Уртона. После отново се затича. Завиха на свой ред зад ъгъла, иззад който бе изскочила колата и все още нищо не ставаше. Анана извика, но Кикаха продължи да я дърпа. Успяха да пробягат цялата пряка и сега пресичаха улицата, за да се скрият зад следващия ъгъл, когато иззад него се подаде патрулираща полицейска кола в познатите им черно-бели цветове. Движеше се съвсем бавно, така че полицаите вътре разполагаха с достатъчно време, за да забележат бегълците. Всеки пешеходец в този район бе подозрителен. Онзи който тича не може да се размине с разпита в полицейското управление. Двама бегълци, понесли със себе си голям музикален инструмент и въоръжени с нещо, което силно прилича на пистолет с рязана цев, трябва на всяка цена да бъдат задържани. Ако ги хванеха, разбира се.