Не бяха изкачили и половината стълби, когато се появи група мъже с конични стоманени шлемове, малки кръгли щитове, копия и мечове. Други трима мъже носеха големи тежки и неудобни огнестрелни оръжия с разширени дула, дървени приклади и кремък за запалване. Приличаха на мускети.
Кикаха сряза края на едно от пушкалата с лъчемета си. Мъжете се развикаха, но успяха да се прегрупират преди Кикаха и Анана да бяха стигнали до горната площадка на стълбището. Тогава Кикаха прекара лъча веднъж през основата на една от мраморните колони и бързо след това близо до върха й. Колоната се стовари с грохот от който къщата се разтресе и въоръжените мъже се изпариха.
Сплашването се оказа на висока цена, защото встрани върху дръжката на лъчемета започна да мига червена светлинка. Това беше недвусмислено предупреждение, че зарядът е на привършване, но Кикаха не разполагаше с друга батерия.
Не след дълго попаднаха на спалня, която можеше да бъде на Повелителя. Тя определено беше величествена, но в тази къща всички изглеждаше величествено. В нея имаше набор от оръжия: мечове, бойни секири, кинжали, ножове за хвърляне, боздугани, рапири и — о, щастие! — лъкове и колчан със стрели. И докато Анана проверяваше стените с Рога, Кикаха избра един нож с великолепна балансировка за нея, после опъна тетивата на един лък. Метна колчана през рамо и най-сетне се почувства по-уверен. В лъчемета сигурно беше останала енергия за няколко секунди излъчване на пълна мощ, дузина изстрели за изгаряне и няколко десетки за зашеметяване. След това съдбата на двамата щеше да зависи от примитивните им оръжия.
След кратък размисъл Кикаха избра за Анана и една лека секира, която му се стори подходяща за хвърляне от жена с нейните възможности. Анана можеше да борави с всякакви оръжия и макар да нямаше неговата сила, напълно компенсираше това с ловкост.
Беше спряла да свири с Рога. В спалнята имаше легло, което висеше на четири златни вериги от тавана, а зад него на стената се виждаше разширяващ се кръг светлина. Светлината се разсея и пред погледите им се разкри колонада, поддържаща изпъстрен с фрески таван, а в далечината се виждаха много, много дървета.
Анана извика с изненада, в която се долавяше удоволствие, примесено с безпокойство. Тя понечи да пристъпи напред, но Кикаха я задържа.
— Не бързай! — предупреди я той.
— Но това е моят дом! — прошепна тя. — Домът ми!
Цялото й същество като че ли излъчваше вътрешно сияние.
— Твоят свят? — не разбра той.
— О, не! Домът ми! Там, където съм се родила. Светът на Повелителите!
Не се виждаха никакви капани, но това, разбира се, нищо не означаваше. Обаче гълчавата, която дочуваха извън спалнята, означаваше, че или трябва да вървят, или да се приготвят за схватка. Понеже зарядът на лъчемета бе на свършване, те не можеха да разчитат на него.
— Да вървим! — извика Кикаха и скочи през дупката.
Анана трябваше да се наведе и бързо да го последва на четири крака, защото отворът започваше да се затваря. Когато се изправи тя го попита:
— Помниш ли онази висока сграда на „Уилшър“ близо до асфалтовите ями? Голямата с надпис „Калифорния Федерал“? Която винаги светеше с всичките си светлини през нощта?
Той кимна и тя продължи:
— Е, тази лятна вила е точно на същото място. Искам да кажа на място, което съответства на онова.
Нямаше и помен от нещо наподобяващо булевард „Уилшър“, дори нямаше намек за път или поне пътека. Многото дървета донякъде напомняха за низините в Южна Калифорния, но тя му обясни, че Повелителите бяха създали тук реки и потоци, за да може гората да расте. Лятната вила бе една от многото построени, за да може семейството да се отбива на нощувка или да идва на почивка или да прави каквото му се прииска, независимо дали ставаше дума за отдаване на порок или на добродетел. Жилищата се намираха по крайбрежието.
В тази долина никога не бе имало много хора, а по времето когато Анана била родена, тук живеели само три семейства. По-късно — поне доколкото на нея й било известно — всички Повелители напуснали долината. Всъщност напуснали целия този свят, за да се установят из своите изкуствени вселени, откъдето подхванали война на всеки срещу всеки.
Кикаха я пусна да се разходи наоколо, а тя тихо възклицаваше или го викаше да погледне нещо, за което изведнъж си бе спомнила. Той се питаше възможно ли бе тя да си спомни за каквото и да е било, още повече, че последното й посещение тук, по собствените й думи, е било преди три хиляди и двеста години. Когато тази мисъл мина през главата му той се спря и я попита къде се намира вратата, през която бе дошла тук тогава.