— На върха на една канара на около половин миля оттук — отговори тя веднага. — Има много врати, всички маскирани, разбира се. Мисля че никой не би могъл да отговори колко точно са те тук. Аз например не подозирах за съществуването на тази под каменния под. Сигурно Уртона я е монтирал там отдавна, може би преди десет хиляди години.
— Толкова ли е стара тази вила? — изненада се Кикаха.
— Толкова. Е, тук има много машини за самоподдържане и самопочистване. Както и други под почвата, чиято задача е гората и земята наоколо да останат в това първично състояние. Нали разбираш, някой трябва да се грижи за ерозията и разместването на земните пластове.
— А има ли и скрити оръжия?
— Има, разбира се, известно количество в самата врата — отговори му тя. — Но зарядите им сигурно отдавна са се разредили, а освен това аз нямам активатора… — тя замлъкна и след малко продължи: — Бях забравила за Рога. Той, естествено, може да активира вратата, но в нея няма нищо, от което да се възползваме.
— И накъде води тази врата?
— Прехвърля в стая, в която има друга врата, а тя извежда директно в моя дворец в моята вселена. Но там е заложен и капан. Както и да е, аз трябваше да оставя моя деактиватор, когато Звънарите нахлуха в моя свят и избягах през друга врата в света на Джадауин.
— Добре, покажи ми къде все пак се намира тази канара. Ако се наложи, ще потърсим спасение в нея, а после пак ще се върнем тук.
Но първо се налагаше да се нахранят и, ако бе възможно, да поспят. Анана го отведе в дома, макар да прекара известно време в търсене на неактивирани клопки. В кухнята имаше великолепно изработен мраморен шкаф. В нега на свой ред се намираше синтезатор на храна, по-голямата част от който бе разположена под къщата. Анана го отвори внимателно, нагласи нещо на пулта, затвори го и след няколко минути пак го отвори. Вътре се виждаха два подноса с чаши и купички с деликатна храна и напитки. Преобразувателят енергия-маса под земята бе чакал няколко хиляди години, за да сервира това ядене и сигурно щеше да изчака още стотина хиляди, ако събитията се развиваха все по този начин.
След като се нахраниха те се изтегнаха на леглото, висящо на вериги, окачени на тавана. Кикаха я разпита за географията на тази земя. Тя вече се готвеше да заспи, когато той каза:
— Имам чувството, че не сме тук благодарение единствено на случайността. Струва ми се, че или Червения Орк или Уртона са организирали така нещата, че да се озовем тук, ако действаме бързо и умно. И онзи, който стои зад всичко това, се е погрижил тук да попадне и другия Повелител, ако е още жив. Сигурен съм, че това е мястото на финалната схватка и че Орк или Уртона са го избрали от поетични или чисто естетически съображения. Колко характерно за един Повелител да примами враговете си на родната планета, за да ги избие… е, ако може. Повтарям, това е само чувство, но аз ще действам като че ли знам със сигурност.
— Ти би действал така във всички случаи — каза тя в просъница. — Но ми се струва, че си прав.
И заспа. Той стана от леглото и отиде до предния прозорец. Слънцето вече се спускаше от зенита си. Красиви птици, чиито генотип сигурно е бил създаден в биолабораториите на Повелителите, се събираха около басейна с фонтан пред къщата. Огромното тяло на кафява мечка си проби път сред шубраците непосредствено до дома. Малко по-късно чу звук, който погъделичка нервите му и изпълни сърцето му с радост. Беше острият тръбен рев на мамонт. Напомни му за нивото на Америндия в света на Улф, където неизброими стада от мамонти и мастодонти бродеха из равнините и горите на една област по-голяма от Северна и Южна Америка, взети заедно. Той почувства носталгия и се запита кога, а може би дали, щеше да види този свят пак. Хроваките — племето на хората-мечки — красивите и велики америндианци, които го бяха осиновили, бяха избити до последния човек от Звънарите. Но имаше и други племена, които с готовност биха го приели като свой и между тях влизаха дори онези, които го считаха за свой най-голям враг и в продължение на години наред се опитваха да се доберат или до скалпа му, или до главата.
Кикаха се върна в спалнята и вдигна Анана. Нареди й да го събуди след около час. Времето измина като един миг и макар да бе готов да проспи остатъка от деня и поне половината нощ, той се насили да стане.
Хапнаха и взеха малко храна в една кошничка. После поеха през гората, в която дърветата бяха нагъсто, но храсти почти нямаше. Излязоха на някаква пътека, утъпкана от мамонтите, ако се съдеше по следите и изпражненията. Тръгнаха по нея и напрегнато се вслушваха да доловят тръбния им рев в далечината. Нямаше нито мухи, нито комари, но изобилстваха едри бръмбари и други насекоми, с които птиците се хранеха.