Веднъж чуха наблизо див вой. Спряха веднага, но след като воят не се повтори, продължиха нататък. И двамата познаха, че това беше саблезъб тигър.
— Щом това тук е било семейно имение, защо държат опасни хищници? — поинтересува се Кикаха.
— Точно ти ли ме питаш? Повелителите обичат опасността — тя е единствената подправка на вечността. Безсмъртието е нищо, ако не може да ти бъде отнето всеки миг.
Наистина беше така. Но само безсмъртните можеха да го разберат. И все пак понякога му се искаше подправката да бъде в по-малки количества. Напоследък не почиваше достатъчно и нервите му бяха буквално разранени от непрекъснатото дразнене с постоянно застрашаваща ги опасност.
— Мислиш ли че и някой друг знае за вратата в канарата?
— В нищо не мога да съм сигурна. Но ако настояваш да ти отговоря, ще ти кажа, че наистина мисля така. Защо питаш? Да не допускаш, че Уртона знае, че ние отиваме при канарата?
— Изглежда ми крайно вероятно. В противен случай щеше да ни постави някакъв капан във вилата. Аз мисля че той очаква и дори желае да отидем при канарата, защото той подмамва и друг към същото място. Това е мястото на срещата ни с двамата врагове.
— Не можеш да си сигурен в това. Ти просто си крайно недоверчив и се опитваш да погледнеш на всичко така както ти би го организирал, ако беше Повелител.
— Я кой ми говори за параноя — усмихна се Кикаха. — Може и да си права. Но аз съм минал през такива неща, че буквално чувам как се въртят колелцата в мозъците на другите.
Той реши да задържи лъка и стрелите за себе си и остави на Анана лъчемета.
Близо до поляната Кикаха забеляза някаква малка изпъкналост в земята. Беше висока около четвърт инч, широка не повече от два инча и дълга няколко стъпки, после изчезваше. Той мина на зиг-заг по пътеката и не след дълго откри нова издутина, подобна на първата. Двете бяха като че ли разположени по периферията на много голям кръг и лесно можеха да останат незабелязани.
Върна се при Анана, която го наблюдаваше с любопитство.
— Известно ли ти е тук да са били извършвани някакви работи под земята?
— Не. Защо?
— Може би са резултат от земетресение — промърмори той и повече не спомена за издутините.
Канарата с размери на малко бунгало се намираше в края на поляната. Беше от черен гранит с червени нишки и бе докарана тук от север заедно с хиляди подобни канари, за да добави малко разнообразие към пейзажа. Намираше се на около стотина метра североизточно от асфалтова яма. На Кикаха му се стори, че ямата е със същия размер и на същото място като асфалтовата яма в парка „Хенкок“ на Земя-1.
Двамата легнаха по корем и запълзяха към канарата. Когато се доближиха на трийсетина метра от нея, Кикаха я заобиколи, за да я огледа от всички страни. Върна се при Анана и каза:
— Не допусках, че ще е толкова тъп, че да се скрие зад нея. Но в нея би било добро решение. А може би е някъде в гората и ни чака да отворим вратата, защото ни е заложил капан.
— Ако си прав и той чака още някой да се появи… — Анана спря, хвана го за ръката и прошепна: — Видях някого! Там!
И тя посочи през поляната към гъстата гора, на чието място бе се издигал Окръжният музей на изкуствата в Лос Анжелис, ако това беше Земя-1. Кикаха погледна нататък, но не забеляза нищо подозрително.
— Беше мъж, сигурна съм в това — каза тя. — Висок мъж. Мисля че беше Червения Орк!
— Забеляза ли да носи някакво оръжие? Например лъчемет?
— Не. Зърнах го само за миг и той веднага се скри зад едно дърво.
Кикаха усети нарастващо безпокойство.
Загледа се в птиците и забеляза, че един гарван яростно грачи, обърнат към мястото, където Анана твърдеше, че е видяла Червения Орк. Птицата неочаквано падна от клона си и повече нито се чу, нито видя. Кикаха се усмихна. Повелителя се бе досетил, че тя може да го издаде и я бе застрелял.
Стотина метра вляво от тях, съвсем наблизо до края на асфалтовата яма, няколко сойки пискаха, издигаха се във въздуха и пикираха към нещо сред високата трева. Кикаха се загледа натам, но само след минута една лисица се измъкна от тревата и спокойно се насочи към гората. Сойките я последваха възбудено.
Възцари се относително спокойствие. Сред острите стръкове трева беше горещо. От време на време покрай тях избръмчаваше по някой бръмбар. Веднъж над главите им премина сянка и като вдигна глава Кикаха видя прелитащ дракон, размахал златнозелени прозрачни криле с поне две стъпки размах.