Двата събрани един срещу друг полумесеци образуваха „врата“ — устройство на Повелителите, — която даваше възможност за телепортация от една вселена в друга. Кикаха беше попаднал в една изкуствена „джобна“ вселена, създадена от Повелител, известен като Джадауин. Но Джадауин вече не беше в своята вселена — беше изгонен от нея от друг Повелител, който му бе отнел собствеността и го бе заточил на Земята. Джадауин бе загубил и паметта си. Беше се превърнал в Робърт Улф.
Историите на Улф (Джадауин) и Кикаха (Финеган) бяха дълги и с много перипетии. Благодарение на Кикаха, Улф бе получил възможност да се завърне в своята вселена и след серия приключения си бе възвърнал паметта. Беше си върнал и властта над частната си вселена и се бе установил със своята любима Хризеис в своя дворец на върха на подобната на Вавилонска кула планета в една вселена, чиито „стени“ заграждаха по-малък обем от този на Слънчевата система, в която се намираше Земята.
Но неотдавна Улф и Хризеис тайнствено бяха изчезнали, може би в резултат от машинациите на някой Повелител, действащ от своята вселена. Кикаха се бе натъкнал на Анана, която, заедно с двама други Повелители, бягаше от Черните звънари. В началото Звънарите били устройства, създадени в биолабораториите на Повелителите с предназначение да съхраняват съзнанията на Повелителите по време на прехвърлянето им от едно тяло в друго. Но подобните на камбани устройства се развили в същества със собствен разум. И на свой ред успели да се прехвърлят в тела на Повелители, за да поставят началото на една тайна война срещу тях. Били разкрити и се отпочнала дълга и безжалостна битка, в резултат на която уж всички Звънари били заловени и заточени в специално създадена за тях вселена. Петдесет и един обаче успели да се изплъзнат и след продължила близо десет хиляди години летаргия, успели отново да намерят човешки тела и да поемат кръстоносния си поход.
Кикаха бе избил самолично или индиректно всичките без един. Той, пренесъл съзнанието си в тялото на човек на име Табуз, бе успял да му избяга през една врата, извеждаща на Земята. Улф и Хризеис се бяха върнали в двореца си, но след като бяха нападнати от Звънарите, бяха потърсили спасение през вратата, която по-късно бе използвал и Табуз.
И ето че сега Кикаха и Анана бяха тръгнали да търсят Улф и Хризеис. Но едновременно с това бяха решили да открият и убият последния от Черните звънари. Ако Табуз съумееше да им се изплъзне, той щеше да построи още камбани и заедно с тях щеше да започне война срещу човечеството на Земята, а по-късно щеше да нахлуе в частните вселени на Повелителите, да се отърве от съзнанията им и да завладее и техните тела. Повелителите обаче не бяха забравили за Звънарите и всеки от тях продължаваше да носи пръстен, който бе в състояние да открива присъствието на металните камбани на техните отколешни врагове и да изпраща предупредителен сигнал към имплантираната в мозъка на всеки Повелител алармена система.
Хората на Земята не бяха и чували за Звънарите. Не знаеха нищо и за Повелителите. Кикаха беше единственият землянин, който бе разбрал за съществуването на Повелителите и знаеше за техните джобни вселени.
Хората бяха беззащитни и нищо не можеха да противопоставят на процеса на извличане на съзнанията им от антените на камбаните и наместването на Звънарите в мозъците им. Войната щеше да се развива толкова незабележимо, че само някакъв инцидент би разкрил на останалите какво става.
Черният звънар на име Табуз трябваше да бъде открит и ликвидиран.
А междувременно Повелителя на Земята — известен като Червения Орк, — бе научил за пристигането на петима души на негова територия. Той и не подозираше, че един от тях е Черен звънар. И сигурно щеше да се постарае да залови и петимата. Не беше възможно да бъде предупреден, че по Земята броди на свобода Черен Звънар, понеже никой нямаше представа къде се намира Червения Орк. Всъщност допреди няколко часа Кикаха дори не бе предполагал, че Земята има Повелител.
Само за петнайсет минути те се смъкнаха от склона на платото. Малкото селце в мястото, където пътищата се пресичаха, изглеждаше приятно, макар и прекалено комерсиализирано. Беше чисто и светло с множество бели къщи и сгради. Но точно когато минаваха по централната улица, те подминаха дълга сергия за хамбургери. Там, край дългите маси за пикник, запивайки сандвичите с кока-кола или бира, се бе отбила останалата част от Гаднярите на Луцифер. Те вдигнаха глави при познатия рев на мощния „Харли Дейвидсън“, видяха двамата и буквално онемяха. Едно от момчетата скочи на мотора си и запали двигателя с мощно ритване с крак. Беше висок, чорлав младеж с дълги мустачки, с висока шапка в стила на конфедеративната кавалерия, с бяла риза с дантелена яка и маншети на ръкавите, лъскави опънати черни панталони с червени шевове и ботуши, подплатени с кожа.