Саки
Задача за ваканцията
Кенълм Джъртън влезе в трапезарията на хотел „Златният галеон“ в апогея на часа за обяд. Почти всички места бяха заети, за настаняване на закъснелите бяха внесени и допълнителни масички там, където позволяваше пространството, и в резултат масите почти опираха една до друга. Сервитьорът насочи Джъртън към единствената свободна маса, която можеше да се открие, и гостът седна там с неловкото и съвършено неоснователно усещане, че всички в салона го гледат. Бе още млад мъж с обикновена външност, сдържан в облеклото, ненатрапчив в обноските и неспособен да пропъди от ума си мисълта, че е предмет на изостреното внимание на цялата присъстваща публика, сякаш е знаменитост или конте, нагиздено по последна мода. След като даде поръчката си, настъпи неизбежното чакане — интервал, в който новодошлият нямаше какво да прави, освен да гледа вазата с цветя на масата или да бъде гледан (както си въобразяваше) от няколко девойки, няколко дами в по-зряла възраст и един присмехулен на вид евреин. Вместо да изтърпи мъчителното положение, като се престори на равнодушен, младият мъж се втренчи с лъжливо задълбочен интерес в букета на масата.
— Дали знаете как се казват тези рози? — запита той сервитьора.
Последният бе всякога готов да прикрие невежеството си по отношение на едно или друго заглавие било в менюто, било в листата за вина, ала по отношение на конкретното име бе откровено невеж.
— Ейми Силвестър Партингтън — обади се някакъв глас до лакътя на Джъртън.
Гласът принадлежеше на една симпатична, добре облечена млада жена, седнала край маса, която почти се допираше до тази на Джъртън. Той й благодари припряно и нервно и направи някаква несвързана забележка по адрес на цветята.
— Странно е — каза младата жена, — че съм в състояние да ви съобщя името на тези рози, без да напрягам паметта си: защото, ако ме попитате за моето име, изобщо няма да мога да ви го кажа.
Джъртън не бе имал и най-малкото намерение да разпростира чак дотам любопитството си; след нейното впечатляващо изявление обаче се почувства задължен да прояви учтив интерес.
— О, да — отвърна дамата, — предполагам, че е частична загуба на памет. Бях във влака, на билета ми пишеше, че съм тръгнала от гара Виктория в Лондон и трябва да сляза тук. Имах две банкноти по пет лири и един златен суверен, но нямах нито визитни картички, нито друго, с което да установя самоличността си, нито пък някаква представа, коя съм. Само си спомнях като в мъгла, че нося някаква титла — извън това нищо.
— Нямахте ли багаж? — запита Джъртън.
— Ето и това не знаех. Знаех името на този хотел и реших да отседна в него и когато хотелският служител, който посреща на гарата, ме попита дали съм с багаж, трябваше да си съчиня пътна чанта и тоалетен несесер. Винаги можех да заявя убедително, че са се загубили. Казах, че името ми е Смит, и след малко човекът се появи от една безредна купчина хора и вещи с пътна чанта и тоалетен несесер, на които пишеше „Кестрел-Смит“. Трябваше да ги взема; не виждам какво друго можех да направя.
Джъртън не каза нищо, но се зачуди как би постъпил законният собственик на пътната чанта и тоалетния несесер.
— Разбира се, беше ужасно да пристигна в непознат хотел с името Кестрел-Смит; да пристигна без багаж обаче, би било още по-лошо. Тъй или иначе, мразя да създавам проблеми.
Джъртън си представи изтормозени железопътни служители и объркани Кестрел-Смитовци, които се щурат да търсят изчезналия си багаж, ала не предприе опит да облече в думи представата си. Дамата продължаваше да разказва:
— Естествено, никой от ключовете ми не влизаше в ключалките, но намерих едно интелигентно пиколо, на което казах, че съм си изгубила връзката с ключове, и само за миг то ги разби и двете. Момчето май беше твърде интелигентно; допускам, че ще завърши в Дартмур (Затвор в Лондон.). Тоалетните принадлежности на госпожа Кестрел-Смит не са кой знае какво, ала са по-добри от нищо все пак.
— Щом сте убедена, че имате титла — запита Джъртън, — защо не вземете някой алманах с родословия на аристократи и не потърсите името си в него?
— Опитах това. Взех „Уитакър“ и прегледах целия списък от членове на Камарата на лордовете. Но нали знаете, имена, просто така напечатани едно след друго, не казват нищо. Ако сте армейски офицер и загубите самоличността си, можете да ровите месеци наред, без да откриете кой сте. Лично аз предпочетох друго: опитвам се да установя по разни начини коя не съм — това донякъде ще стесни кръга на предположенията. Например вероятно сте забелязали, че аз обядвам най-вече омари „Нюбърг“.