Джъртън не бе имал смелостта да забележи нищо подобно.
— Това е екстравагантност, тъй като те са едно от най-скъпите ястия в менюто, ала поне доказва, че не съм лейди Старпинг — тя изобщо не се докосва до черупчести твари; докато бедната лейди Брадълшръб не може да смила храната си и ако аз бях тя, щях да умра в агония до края на следобеда и задължението да открият моята самоличност щеше да се прехвърли върху полицията и журналистите, а аз щях да бъда освободена от тази грижа. Лейди Нюфорд не може да различи една роза от друга и мрази мъжете, така че в никакъв случай нямаше да ви заговори; лейди Маусхилтън пък флиртува с всеки, когото срещне — аз не съм флиртувала с вас, нали?
Джъртън побърза да я увери, че не е.
— Ето виждате — продължи тя, — така елиминирахме цели четири наведнъж.
— Ще бъде доста продължителна процедура, докато сведем списъка само до едно име — забеляза Джъртън.
— О, да, разбира се, но има купища жени, които просто няма как да бъда: баби с внуци или майки с вече навършващи пълнолетие синове. На практика трябва да гледам само сред тези, които са на моята възраст. Ще ви кажа как бихте могли да ми помогнете този следобед, ако желаете: разлистете кой да е минал брой на Кънтри лайф и другите такива списания, които се намират в пушалнята, и вижте дали там няма мой портрет с бебе или пък без; ще ви отнеме по-малко от десет минути. Към пет часа ще ви чакам в салона за чай. Много ви благодаря.
И Прекрасната Непозната, след като царствено бе възложила на Джъртън да търси изгубената й самоличност, стана и напусна трапезарията. На минаване покрай масата на младия мъж спря за миг и пошепна:
— Забелязахте ли, че дадох на сервитьора бакшиш един шилинг? Значи можем да зачеркнем и лейди Улуайт, тя по-скоро ще умре, отколкото да направи това.
В пет следобед Джъртън се запъти към салона за чай на „Златният галеон“, след като бе прекарал четвърт час на безплодно усърдие в пушалнята сред илюстрованите седмичници. Анонимната му позната седеше до малка маса, над която се бе надвесил келнер в очакване на поръчката.
— Китайски или индийски чай? — запита тя, когато Джъртън се приближи.
— Китайски, моля, а за ядене нищо. Попаднахте ли на някакви следи?
— Само отрицателни. Например че не съм лейди Бефнал: тя е категорично против хазарта във всички негови форми, а когато във фоайето разпознах един известен букмейкър, отидох право при него и заложих десет лири върху една безименна кобилка, дъщеря на Уилям Трети и Митровица, за надбягването в три и петнайсет. Предполагам, била съм привлечена от факта, че животното няма име.
— То спечели ли? — запита Джъртън.
— Не, пристигна четвърта, най-дразнещото нещо, което може да направи един кон, когато си заложил на него десет лири. Е, сега поне знам, че не съм лейди Бефнал.
— Доста скъпо платено знание — отбеляза Джъртън.
— Ами да, и доста ме отрезви — призна дамата, търсеща самоличността си, — останала съм само с два шилинга. Омарите „Нюбърг“ ми излязоха доста скъпо и, разбира се, трябваше да платя известна сума на пиколото за онова, което направи с ключалките на пътната чанта и тоалетния несесер. Обаче имам една полезна идея. Чувствам с абсолютна сигурност, че съм членка на клуба „Ос“; ще се върна в града и ще попитам прислужника на входа дали има писма за мен. Той познава по лице всички членове и ако има поща или съобщения по телефона за мен, това ще реши проблема. Ако отвърне, че няма, ще кажа: „Вие знаете коя съм аз, нали?“, така че все пак ще науча името си.
Планът изглеждаше разумен; Джъртън обаче откри една пречка за изпълнението му.
— Да, разбира се — каза дамата, когато той й загатна за това, — трябва да платя пътя си дотам и също сметката тук и някои други неща. Ако ми заемете три лири, би трябвало да ми бъдат предостатъчни. Благодаря ви много. А, и остава въпросът с багажа: не бих искала да го мъкна със себе си цял живот, ще накарам да го свалят във фоайето и вие ще се преструвате, че го наглеждате, докато аз пиша писмо. После ще тръгна незабелязано за гарата, а вие можете да се измъкнете в пушалнята, пък хотелските служители да правят с багажа каквото пожелаят. Те ще съобщят, че са намерени пътна чанта и тоалетен несесер, и собственикът им ще дойде да си ги вземе.
Джъртън се съгласи с тази машинация и прилежно закрачи из фоайето, хвърляйки погледи към чантата и несесера, докато временната им собственичка се изниза навън, без да привлича вниманието. Не и без да я забележат обаче: двама джентълмени минаваха край Джъртън и единият съобщи на другия:
— Видя ли онази висока млада жена в сиво, която тъкмо излезе? Тя е…