Уму обиколи безжизнената маса месо, но други рани не откри. Едно единствено копие бе повалило Мучащото. От смущение започна да се чеше. Копието не може да бъде по-дебело от раната, която прави! А тази дупка е толкова малка, че дори пръст не се побира в нея! И кой притежава такава сила, че с едно хвърляне да пробие дебелия череп на Мучащото, дори и да е най-тежкото и най-дебело копие? И защо е обгорено около раната? Всеки ловец знае, че копието трябва да се пази от огън, защото макар и след време камъкът става ронлив. Но как се е добрал мъртвият до огъня? Малко работи са така издайни като огъня — димът и светлината му се виждат отдалече. Можеше да се закълне, че през изминалата нощ наоколо не бе светел чужд огън. Щеше да го види от дървото.
Уму имаше Бор за най-мъдър сред ловците. Накуцвайки, той забърза с вестта за плячката да сподели с него и грижата си от мъчителните въпроси.
Заедно с непобедимите ловци Бор хъркаше до пламъците на огъня, който агонизираше вече, протягайки все по-тънките си димни ръце. Еор лежеше сред разхвърляни кокали, оръжие и сред хаоса на примесени едно с друго от съня тела. Кой смееше да нарушава спокойствието на народа на ловците? По-рано, преди обичайното скитане, винаги пазеха племето от неочаквани нападения, но тук с огъня и копията те бяха господарите на Дивото.
Въпреки че бе куц, Уму ловко се провря с безшумни стъпки сред тях, докато достигна до Еор. От хъркането тялото на Еор потрепваше. В просъница размахваше ръцете си и Уму едва успя да се предпази. Еор го загледа идиотски, след това погледът му стана все по-гневен.
— В храсталаците лежи Мучащо!
— На лов? За Мучащо? Сега? — Гласът на Еор бе заплашителен. Никога не е мислел Уму за такъв глупак.
— Не на лов. Някой вече го е убил! Призори!
— Някой?
Еор бе по-голям с пет-шест години и пазеше в себе си много живи кървавите спомени от войнствените си съседи. Веднага си помисли за тях и още легнал, се протегна за копието.
— Не, не са ловци! — опита се бързо да го успокои Уму, тъй като Еор се канеше вече да извика. — Един е, някой… На Мучащото има една рана….
В размътената от съня глава на Еор се водеше дива борба. Мъртвите? Не, не могат да бъдат. Но Куция е умен, по-умен, отколкото своите съплеменници и няма да говори напразно.
— Повтори какво каза!
— В храсталаците лежи Мучащо. Още е топло. Има само една рана… на главата…
— Жълтия? — запита Еор, но сам не си повярва. Жълтия нямаше да остави там прясната си плячка.
— Н-е-е! Раната е малка. И пръстът ми не влиза…
Еор гледаше Уму, като че ли го виждаше за пръв път в живота си. След това се приповдигна в тишината. Ако разбудеше ловците и Куция лъжеше, те щяха да го пребият. А така само той ще го набие. Еор обичаше Уму. И те безмълвно потънаха в храсталаците.
Еор беше почитан ловец и най-добрият майстор на сечива, на Еор трябва да се вярва. Слънцето едва се катереше по върха на дърветата, когато ловците се натрупаха около Мучащото. Учудваха се на малката раничка. Всеки изказа мнението си. След това въпреки различията се съгласиха единодушно да разделят Мучащото. Уму седеше по-далеч, бе на крачка от храсталаците, но Дау и така го стрелна с ненавист. Ако знаеше, че Куция бе открил Мучащото, в гнева си сигурно щеше да се нахвърли отгоре му, но за плячката на ловците бе съобщил Еор.
Когато се заеха с Мучащото, стомасите им бяха пълни и само мисълта, че пак ще бъдат гладни, ги накара да се занимават с месото. Наоколо не бе останало нито едно Космато.Кой знае още колко дни ще останат тук, докато не отидат другаде да ловуват, а от месото ловците не можеха да се откажат.
Уму не беше единственият, който мислеше за мъртвите на племето, но да се приказва за тях бе опасно. Само старите могат да си позволят, тъй като и без това са вече близо до тях. Ако познаваха понятието случайност, може би щяха да прекратят напразните спорове. На другия ден призори Уму отново повтори онова, което предишния ден му бе спогодила съдбата, и треперейки от необяснимото, задърпа след себе си Еор в гъсталака.
Второто Мучащо вече изненада ловците. При третото обаче мъдростта на Еор не издържа тежестта на потресаващата загадка; и трите Мучащи ги бе намерил Уму!За съжаление и самият Еор не бе толкова умен, за да се досети, че това бе последица от положението на Куция. Уму бе този, който най-много се отдалечаваше от другите.
Еор разправяше надълго. Спираше се на подробностите, омагьосан от откритите прелести на думите. Очите на клекналите край огъня ловци бяха изпитателно вперени в него, само понякога се преместваха върху Уму, който и сега седеше на края на поляната. Ако отвореше уста, щеше да си навлече беля, дори и ако Еор можеше да обясни всичко. И тъй като това бе невъзможно, бурята се надигаше. Народът на ловците почиташе открито силата и особено тези нейни превъплъщения, които осигуряваха най-много храна, и в същото време, които унищожаваха нападателите. Олицетворение на такава сила за тях бе Дау. Затова той можеше да бъде Първи. Безпощаден, напорист, алчен, той се различаваше от тях и със своята сила не им даваше да се разпускат. В него като във фокус се събираха волите, нервите, соковете. Желанията на стомасите на ловците получаваха удовлетворение. Ловците живееха целия си живот чрез живота на Първия. Това за тях бе хармония. Но тъкмо това смущаваше отдавна Дау, когато искаше да пребие този здрав хлапак. И сега това желание отново се породи у него. Ако Еор намери плячка, няма нищо лошо — Еор е един от най-добрите ловци. Мястото му на огъня е до Първия, за да може властта на Дау да се отразява най-силно върху тях. Сред най-силните ловци е следващият Първи — това е в реда на нещата. Думите на Еор обаче предизвикаха в главите на ловците не едно, а изведнъж две противоречия и създадоха неприятно напрежение: между Куция и загадъчния някой, който убиваше с тънкото си огнено копие, несъмнено имаше връзка….