Започна с това, което трябваше да свърши извън „Галатея“. Дълго се плъзга по гладкото тяло на космическия кораб от ръкохватка до ръкохватка. Чувствуваше се изтощен, не смееше да погледне надолу. Височината смаляваше дърветата до храсти. Бе щастлив, когато мина през първия въздушен шлюз и стъпи на най-долния водоравен етаж. След това цял предиобед разпъва кабели през цялото стълбище чак до долния коридор. В същност кибернетичният модел на плана бе най-обикновено пускане на команди, през интервали. Още можеше да следи работата на автоматичния пилот по време на полет, това действително не бе сложна работа. Установи дължината на интервалите, след това излезе още веднъж извън „Галатея“, за да провери изправността на системата. Остана доволен от резултата, но изпитанието го измори. Реши да си почине двадесет минути в едно от креслата на командната зала. Не можеше да си позволи повече. Бе вече обед и се страхуваше да не се изтощи още повече. Скочи и се отправи за касетките на Еди. Без да избира, награби всичките, които бяха в лабораторията и във филмотеката. Щом са всичките при него, ще има време да намери нужните сред тях. Когато се обърна за трети или четвърти път, го обхвана странно чувство. Нещо се бе променило, бе друго, не като по-рано… Но какво? Напразно го търси, мъчителната несигурност го направи нетърпелив. „Ако започваш вече да си въобразяваш, по-добре остави всичко“ — промърмори на себе си и тръгна обратно към филмотеката.
Там, когато се протегна към първата касетка, забеляза какво се бе случило. Норман! В командната зала цареше тишина. Вече се бе обърнал да изтича, но се спря и пристъпи към рафтовете. Нямаше право да се върне горе с празни ръце. Всяка трохичка от неговата енергия бе необходима за плана. Ако разточителстваше, възможността да успее щеше да се намали. Докато вървеше през коридора, му мина мисълта, че и Норман би постъпил така. Но защо търси спасение? И той е същият мъртвец като Норман. Разликата е само в онова нещо вътре у него, което не бе престанало да действува и да мисли, докато задачата има нужда от него.
Остави касетките при другите, до преводните автомати, и едва тогава пристъпи към Норман. Лежеше, забил глава в пода. Не можеше да види лицето му. Трябваше да го вдигне. Изгорената му кожа бе още гореща, тялото — безсилно отпуснато. Докато го обхвана и повдигна на рамото си, равнодушната гъвкавост на тялото му увеличи теглото на Норман. Задъха се, люшкаше се от стена на стена по водещия към жилищните кабинки коридор. Първата кабинка бе на Сид, не бе на Норман, но все едно. Блъсна вратата и заедно с Норман се строполи на тясното легло. Бе уморен, много уморен, струваше му се, че ще заспи веднага. След това почувствува по врата си нещо влажно. Кръвта на Норман. Изправи се, от вградения в стената гардероб измъкна една кърпа и се изтри. Бръкна в джоба си, извади фортферт и го глътна. Седна и зазяпа картината над малкото писалищно бюро. От гладка сребриста рамка го гледаха вълчите очи на великия Алберт. Прочутата картина изобразяваше огромно бюро с безразборно нахвърляни по него книжа, а над безнадеждно висящи дрипи бяла коса обрамчваше размишляващо — или може би се лъжеше, — набраздено от бръчките лице. Това бе едно от чудесата на техниката — да изготвя удивително точни копия на оригинала. Но какво общо има тази картина със Сид? Или общото е, че след Сид и Норман ще умра и аз? Погледът на великия Алберт му се видя напълно безнадежден. Но впрочем той и не гледа към мен, нито към Норман, гледа през нас, през стените на кабината, през външната двойна стоманена обвивка на „Галатея“, към зелените дървета, към хълмовете… Но къде?
Изправи се и обърна гръб на картината. Намери твърдата малка възглавничка на Сид и я намести под главата на Норман, след това дръпна одеялото от единия край на леглото и покри Норман до раменете. Червената маска, която преди осемнадесет часа представляваше лицето на Норман, остана непокрита. Все пак Норман иска да гледа към великия Алберт, или пък да го пита нещо… Ти си полудял, Жил!
Фортфертът започна да действува. Затвори вратата и забърза към командната зала.
Глава трета
Към девет часа вечерта почувствува, че има температура. Пулсът му бе над сто, между разума и външния свят бе само тъпото главоболие. Държа се до полунощ, после се предаде и изключи превода. Искаше да вземе проба от досегашния материал, но ръцете му трепереха, не смееше да рискува, да не повреди нещо. Мозъкът не знае, не се занимава с това, дали Жил е болен или не, такава корекция в получените команди е непозната за него. Облегна се назад в креслото. Обзе го злоба от срам, това чувство избра най-неприятната посока към тила и отвори тъмната шахта на безсъзнанието. Потъваше, потъваше, потъваше нанякъде заедно с Мозъка, с командната зала, с кораба, с цялата планета. След безкрайното падане остана само страхът да придружава несъзнателното му съществуване до другия ден, докато получи ново съдържание. След като се събуди, забеляза, че левият му крак е безжизнен.