Докато го изключваше, роботът бе успял да се наведе твърде много. Тристакилограмовото тяло изгуби равновесие, залюля се и падна до лежащия човек. С последните проблясъци на съзнанието си Жил бе благодарен за това на Ваня.
Глава четвърта
Племето на Вай бе свидетел на този особен период, когато Онова замлъкна. Още чуваха в себе си воя му, заплашителния и остър глас, който пронизваше гората, а после затихваше, хъркайки като умиращо животно под ударите на тоягата. Тогава — ако Светлия пращаше още светлина под гъстите храсти — мъжете на племето разширяваха още повече ноздрите си, за да уловят слабата миризма на плячката, и внимателно се провираха и притаяваха в гъсталака. Онова ревеше само когато убиваше. След воя в гъсталака винаги оставаше да лежи някой див обитател, изстиващ бавно след топлата тръпка на отдалечаващия се живот. Месо, което служеше да запълни стомасите им. За връзката между рева на Онова и убитото животно Вай не можеше и да помисли, защото не знаеше какво значи връзка, дори не можеше и да обясни на по-младите си братя, че е имало време, когато Онова е виело. С появата на думите племето на Вай се стремеше да обясни първо явленията на съществуващия преди тях свят. Миналото се свързваше със спомена за чувства и мускули, а бъдещето като мъгливо, несигурно продължение на настоящето, криещо се в инстинктивните им желания. Вай и неговите съплеменници не знаеха, че преди четири поколения Онова никога не е виело и още по-малко, че по-рано Онова въобще не е съществувало.
Понякога Онова ги мамеше. След неговия вой напразно претърсваха гъсталака. Измамата обаче скоро се заменяше с увереност, когато видеха плячката да лежи пак там. Благодарение на Онова племето никога не гладуваше, но трябваше да пазят месото от дивите кучета и другите хищници. Защото Онова — те бяха забелязали, но не бяха способни да го споделят помежду си — убиваше без избор само животни, и то по-големи от тях. Върху превърналите се на зелена маса храсти до Двурогото лежеше и неговият преследвач — Убиеца, изпънал белия си корем под равнодушното небе. Дългите, колкото пръсти, нокти бяха червени от кръвта на Двурогото, още от последния скок, когато се бяха забили в гърба му. Малко по-късно Онова поразяваше и него. Мъничката обгорена дупчица се криеше под гъстата жълта козина на Убиеца и под някоя гънка на дебелата кожа на Двурогото. Само миризмата на изгоряло се смесваше с тази на утъпкани растения и разрита земя.
Когато влезеше в носа им, този мирис събуждаше в тях спомена за огън и светкавица. Племето вече познаваше огъня, въпреки че не го владееше. Крадеше го от запалените дървета след светкавицата и го пазеше със страх и безуспешен стремеж да остане техен навеки. Но той изгасваше или от последвалия дъжд, или незабелязано в някоя тиха вечер, когато не се сещаха да го подхранят навреме, за да удължат живота му. Там, където убиваше Онова, нямаше огън, дори гръм не придружаваше страхотния му удар, от който тялото на Двурогото падаше безжизнено на земята. Страхуваха се от светкавицата, тя вземаше жертви от притаените до корените на някое дърво хора. Такива работи Онова никога не правеше поне тогава и затова те не се страхуваха от него. Виеше, убиваше, а те търсеха плячката, воюваха заради нея с дивите кучета, после пак виеше и те отново търсеха. Така бе винаги.
Когато Онова спря да вие, Вай бе неспособен да сподели страха си с другите, които навярно поради безсловесността си бяха обхванати от същото необяснимо безпокойство. Чакаха гласа, но старата гора бе тиха. Нощта се спусна, след нея последва още една, а страхът правеше болката в празния стомах още по-мъчителна. Когато Светлия за трети път заля със светлина земята, най-смелите дръзнаха да се приближат до средата на голямата плоска долина, където, издигайки се високо над дърветата, Онова къпеше блестящото си тяло в лъчите на Светлия. Гонени от глада, те се прокрадваха с безшумни стъпки. Бяха забелязали, че са преминали тази ивица земя, върху която търсеха досега жертвите на Онова. Известно време храстите закриваха блестящото му тяло, след това излязоха на по-голо място и се оказаха срещу него. Беше огромно, по-огромно от всичко, което бяха виждали дотогава и което можеха да си представят. Погледът им се плъзгаше по окъпаните от светлина гладки линии, които не можеха да оприличат на нищо познато. Онова бе неподвижно и безмълвно и затова племето на Вай, което знаеше за света, че само движението значи живот — който или трябва да се плени, или да се избяга от него, за да не станеш плячка, — се осмели да пристъпи по-близо.