— Изглежда е така. И не е в състояние да промени понятията ни. Може да отговаря само на правилни въпроси… това предполага познания, каквито нямаме.
— Значи дори не можем да зададем правилен въпрос? — възкликна Морън. — Не мога да повярвам! Би трябвало да притежаваме някои основни познания. — Обърна се към Отговарящия и попита: — Какво е смъртта?
— Не мога да обяснявам антропоморфизми.
— Смъртта антропоморфизъм!? — учуди се Морън. Лингман се обърна. — Стигаме до нещо.
— Антропоморфизмите не са ли реални? — попита той.
— Антропоморфизмите могат да бъдат класифицирани в работен порядък като А, неистински истини или Б, като частни истини в рамките на частна ситуация.
— Кое важи в случая?
— И двете.
Това беше най-многото, до което бяха в състояние да се доберат. Морън не знаеше как да извлече повече информация от Отговарящия. Двамата мъже опитваха с часове, но истината се отдалечаваше все повече и повече.
— Ще полудея — каза Морън. — Това нещо разполага с отговорите на всичко във Вселената и не може да ни ги предаде, освен ако не зададем правилния въпрос! А откъде да научим правилния въпрос?
Лингман седна и се облегна на скалата, затвори очи.
— Ние сме диваци, това е — възкликна Морън и се заразхожда напред-назад пред Отговарящия. — Все едно някой бушмен да отиде при физик и да го попита, защо не може да пробие слънцето със стрела. Ученият може да му отговори само със своите собствени понятия, какво ще направи в такъв случай?
— Ученият няма и да се опита да му обяснява — отвърна Лингман. — Защото ще отчита ограниченията на питащия.
— Добре — каза Морън ядосано. — Как ще обясниш въртенето на Земята на един дивак? Или, още по-добре, как ще му обясниш теорията за относителността, като, разбира се, през цялото време се придържаш към математическата строгост?
Лингман бе затворил очи и не отговори.
— Ние сме диваци. Но в нашия случай пропастта е много по-голяма. Колкото между червей и свръхчовек, може би. Червеят иска да знае каква е природата на калта и защо има толкова много кал. Това е.
— Ще тръгваме ли, сър? — попита Морън след малко. Очите на Лингман останаха затворени. Възлестите му пръсти бяха сплетени, скулите му хлътнаха още повече. Появяваше се черепът.
— Сър! Сър!
Отговарящия знаеше, че това не е отговорът.
Сам на своята планета, която не е нито голяма, нито малка, а точно каквато трябва, Отговарящия продължава да чака. Той не е в състояние да помогне на съществата, които идват при него, защото дори и Отговарящия има своите ограничения.
Може да отговаря само на правилни въпроси.
Вселена? Живот? Смърт? Виолетово? Осемнайсет?
Частни истини, полу-истини, късчета от големия въпрос.
И единствено Отговарящия мърмори въпросите сам на себе си, истинските въпроси, които никой не може да разбере.
Как тогава да се разберат истинските отговори?
Въпросите никога няма да бъдат зададени и Отговарящия си спомня нещо, което създателите му са знаели и забравили.
За да зададеш въпрос, трябва да знаеш по-голямата част от отговора.