Всеки ден се представяха нови дами. Тайните вавилонски летописи твърдят, че веднъж Задиг се поддал на изкушението, но не изпитал наслада и целувал любовницата си разсеяно. Тази, която той дари със своята благосклонност, без дори да я забележи, беше една от прислужниците на царица Астарте. За да се утеши, тази нежна вавилонка си казваше: „Този мъж трябва наистина да има страшно много държавни грижи главата си, защото мисли за тях дори когато прави любов.“ В онези мигове, когато повечето мъже не продумват дума или пък произнасят само свещени слова от устата на Задиг се изтръгна викът: „Царицата!“ Вавилонката си помисли, че той най-после е дошъл на себе си и че й казва: „Моя царице.“ Но Задиг все така разсеян произнесе името на Астарте. Дамата, която в тези мигове на блаженство тълкуваше всичко в своя полза, си въобрази, че той иска да каже: „Вие сте по-красива от царица Астарте.“ Тя излезе от сарая на Задиг отрупана с твърде хубави подаръци и отиде веднага да разкаже своето приключение на Завистливата, нейната задушевна приятелка, която това предпочитание жегна жестоко.
— Той дори не благоволи да ми сложи тази жартиера на коляното — каза тя — и аз не желая повече да я използвам.
— О, о — каза Щастливата на Завистливата, — вие носите същите жартиери като царицата! Значи, ги купувате от същата търговка!
Завистливата се замисли дълбоко, не отговори нищо и отиде да се посъветва с мъжа си — Завистливия.
Междувременно Задиг си даваше сметка, че е винаги разсеян, когато приема просители и когато раздава правосъдие, не знаеше на какво да отдаде тази залисаност; и това беше единствената му мъка.
Той сънува странен сън: стори му се, че лежи на изсъхнали треви, размесени с тръни, които го бодат, после като че ли лежеше на меко легло, покрито с рози; изпод тях изпълзя змия, която го клъвна в сърцето с острия си отровен език. „Уви — каза си той, — доста дълго лежах на тези сухи и бодливи треви, сега съм върху легло от рози, но кой ли ще бъде змията?“
ГЛАВА VIII
РЕВНОСТТА
Нещастието на Задиг дойде от самото му щастие и особено от достойнствата му. Всеки ден той разговаряше с царя и Астарте, неговата височайша съпруга. Желанието да се хареса — то е за духа това, което е накитът за красотата — удвояваше чара му като събеседник, неговата младост и чар неусетно направиха на Астарте впечатление, за което тя отначало не си даваше сметка. Страстта растеше в невинната й душа. Астарте без угризения и страх се отдаваше на удоволствието да вижда и слуша човека, който беше най-скъп на съпруга й и на държавата, не преставаше да го хвали пред царя, говореше за него на придворните си дами и те притуряха още по-големи похвали. Всичко това забиваше все по-дълбоко в сърцето й стрелата, която тя не чувстваше. Правеше му подаръци, в които влагаше повече нежност, отколкото смяташе, че влага, мислеше, че му говори като царица, доволна от неговата служба, а понякога изразите й бяха на развълнувана жена.
Астарте беше много по-красива от Семир, която толкова мразеше еднооките, както и от онази, която искаше да отреже носа на мъжа си. Непринудеността на Астарте, нейните нежни думи, от които почваше да се изчервява, погледите, които искаше да отвърне и които се впиваха в очите му, запалиха в сърцето на Задиг огън, който го учуди. Той се бори, обърна се за помощ към философията, която винаги му бе помагала, извлече от нея познания, но не получи облекчение. Дългът, признателността, оскърблението на царското величие бяха в неговите очи като богове на отмъщението, той се бореше, печелеше, но тези победи, които трябваше да извоюва всеки миг, му струваха стенания и сълзи. Вече не смееше да говори на царицата с онази мила непринуденост, така очарователна и за двамата, очите му се замъгляваха, думите му бяха принудени и несвързани, свеждаше очи и когато неволно погледът му се обръщаше към Астарте, той срещаше навлажнените очи на царицата, които го пронизваха с огнените си стрели. Те сякаш си казваха един на друг: „Ние се обожаваме, а не смеем да се обичаме; и двама горим в огън, който осъждаме.“
Задиг излизаше от стаята й с блуждаещ поглед, замаян, а на сърцето му тежеше непосилно бреме. Бе така дълбоко смутен, че разкри тайната си на своя приятел Кадор подобно на човек, който, след като дълго е подтискал острото си страдание, най-после издава болката си с вик, изтръгнат от нетърпимия й пристъп и със студена пот, обляла челото му.