Бях вече близо до Арабия, когато един прочут разбойник, на име Арбогад, ме отвлече и ме продаде на търговци, които ме доведоха в този замък, където живее княз Огул. Той ме купи, без да знае коя съм. Той е голям сладострастник, мисли само за ядене и смята, че бог го е създал на този свят само за да седи на трапезата. Има огромен корем, който постоянно го задушава. Лекарят му, който има слабо влияние върху княза, когато стомахът му работи добре, го тормози като деспот, когато преяжда. Убедил го е, че ще го излекува с базилик, сварен в розова вода. Княз Огул е обещал ръката си на онази робиня, която му донесе базилик. Виждате, че аз ги оставям да се стремят да заслужат тази чест и откакто небето позволи да ви видя наново, нямам никакво желание да търси базилик.
Тогава Астарте и Задиг си казаха всичко онова, което дълго сдържаните чувства, нещастията и любовта им могат да внушат на най-благородните и най-пламенни сърца. И добрите духове, които покровителстват любовта, отнесоха думите им чак до небесното светило Венера.
Жените се върнаха при Огул, без да намерят базилик. Задиг успя да нареди да бъде представен на княза и се обърна към него с тези думи:
— Дано безсмъртното здраве слезе от небето и ежедневно се грижи за вас! Аз съм лекар и щом чух за вашата болест, дотичах тук, за да ви донеса един базилик, сварен в розова вода. Не че желая да се оженя за вас: моля ви само да върнете свободата на една млада вавилонска робиня, която притежавате от няколко дни, съгласен съм да остана в робство на нейно място, ако нямам щастието да излекувам великолепния княз Огул.
Предложението беше прието. Астарте замина за Вавилон със слугата на Задиг, като му обеща незабавно да изпрати вестоносец, който да му донесе новини за нея. Тяхното сбогуване бе така нежно, както и тяхната среща. Моментът, когато двама души се срещат наново, и моментът, в който се разделят, са двата най-велики мига в живота, както е казано във великата книга на Зенд. Задиг наистина обичаше царицата толкова, колкото я уверяваше с клетвите си, а царицата обичаше Задиг повече, отколкото можеше да му каже.
След това Задиг се обърна с тези думи към Огул:
— Княже, моят базилик не се яде. Лековитата му сила трябва да влезе във вас чрез порите. Поставих го в един малък мех, добре надут и покрит с тънка кожа, трябва да блъскате този мех с всичка сила, а аз ще ви го връщам много пъти, и след като няколко дни следвате моите предписания, ще видите какво може да постигне моето изкуство.
Още на първия ден Огул така се задъха, че му се струваше, че ще умре от умора. На втория ден той се умори по-малко и спа добре. На осмия ден си възвърна силите, здравето, лекотата и веселостта от най-блестящите си години.
— Вие играехте на топка и ядяхте умерено през всичкото време — му каза Задиг. — Знайте, че в природата не съществува базилик, но човек е винаги в добро здраве, когато яде и пие умерено и прави упражнения, и че изкуството да се съчетаят лакомството и здравето е тъй химерично, както философският камък, съдебната астрология и богословието на магите.
Първият лекар на Огул, чувствайки колко опасен е този човек за медицината, се сдружи с придворния аптекар, за да изпратят Задиг да търси базилик на онзи свят. И така, след като винаги беше наказван, загдето бе правил добро, той беше на път да загине, загдето бе излекувал един лаком владетел. Поканиха го на една великолепна вечеря. Той трябваше да бъде отровен при поднасянето на второто ястие, но докато поднасяха първото, пристигна вест от красивата Астарте. Задиг веднага стана от масата и замина. Когато човек е обичан от хубава жена, казва великият Зороастър, той винаги се измъква от опасност на този свят.
ГЛАВА XIX
СРАЖЕНИЯТА
Царицата беше посрещната във Вавилон с възторга, който винаги пламва в народа при вида на красива принцеса, която е била нещастна. По това време Вавилон изглеждаше по-спокоен. Князът на Хиркания беше убит в една битка. Победителите вавилоняни обявиха, че Астарте ще се омъжи за онзи, когото изберат за цар. Те не искаха най-високата длъжност на света, т.е. съпруг на Астарте и цар на Вавилон, да зависи от козни и сплетни. Заклеха се да признаят за цар най-храбрия и най-мъдрия. На няколко левги от града направиха голяма арена, оградена с прекрасно украсен амфитеатър. Състезаващите се трябваше да се явят там напълно въоръжени. Всеки участник имаше отделно жилище в амфитеатъра, където никой не биваше да го види или да говори с него. Всеки трябваше да се бие с копие срещу четирима състезатели. Тези, които имаха щастието да победят четирима рицари, трябват да се бият едни срещу други, така че онзи, който останеше последен господар на арената, щеше да бъде провъзгласен за победител в игрите. Четири дни след това той трябваше да се върне отново, въоръжен си същите оръжия, и да отгатне загадките, които магите щяха да му предложат. Ако не ги отгатнеше, нямаше да стане цар и битките с копия трябваше да започна отново, докато се намереше човек, който да победи в двете състезания, защото всички настояваха царя да бъде непременно най-храбрият и най-мъдрият. През това време царицата трябваше да бъде строго пазена; позволяваше й се само да присъства на игрите със забулено лице, но не й се разрешаваше да говори на никой от състезателите, за да няма нито облагодетелстване, нито несправедливост. Ето какво съобщаваше Астарте на своя любим, като се надяваше, че заради нея той ще прояви повече храброст и ум, отколкото който и да било друг.