Задиг пристигна на брега на Ефрат в навечерието на великия ден. Той нареди да запишат неговия девиз между девизите на състезателите, като криеше лицето и името си, както изискваше законът, а след това отиде да си почине в жилището, което му се бе паднало по жребий. Неговият приятел Кадор, който се бе върнал във Вавилон, след като напразно го бе търсил Египет, му изпрати пълно въоръжение, доставено от царицата. Той заповяда също така да му доведат изпратения от нея прекрасен персийски кон. По великолепието на тези подаръци Задиг разбра, че те са из пратени от Астарте; неговата смелост и любов получиха нови сили и нови надежди.
На следния ден царицата дойде да заеме мястото си под балдахин, обсипан със скъпоценни камъни; всички дами и всички съсловия на Вавилон бяха изпълни ли амфитеатъра; най-после състезаващите се се появиха на арената. Всеки от тях дойде да постави своя девиз в краката на великия маг. Изтеглиха девизи по жребий, девизът на Задиг беше последен. Първият който влезе в бой, беше един твърде богат благородник, на име Итобад, много суетен, не много храбър, твърде несръчен и глупав. Неговите приближени го бяха убедили, че човек като него трябва да стане цар, и той им беше отговорил: „Човек като мене трябва да царува.“ И така, бяха го въоръжили от главата до петите. Той носеше златна броня, украсена със зелен емайл, зелено перо на шлема и копие, окичено със зелени панделки. По начина, по който Итобад управляваше коня си, веднага забелязаха, че небето не е определило скиптъра на Вавилон за човек като него. Първият рицар, който препусна насреща му, го свали от седлото, вторият го събори върху задницата на коня му с вдигнати нагоре крака и прострени ръце. Итобад се задържа на коня, но така тромаво, че целият амфитеатър се разсмя. Третият не благоволи да си послужи с копието си, но препусна край него, хвана го за десния крак, принуди го да направи полукръг и го събори на пясъка; конярите изтичаха при него и смеейки се, го качиха на седлото. Четвъртият състезател го хвана за левия крак и го събори от другата страна. Заведоха го сред всеобщи дюдюкания до определената му стая, където, според закона, трябваше да прекара нощта. Итобад едва пристъпваше и казваше: „Какво приключение за човек като мен!“
Другите рицари изпълниха дълга си по-добре. Имаше някои, които победиха двама борци един след друг, някои победиха трима. Само княз Отам победи четирима. Най-сетне и Задиг на свой ред излезе на арената; с изключителна грация той свали от седлото четирима конници един след друг. Следователно трябваше да се види кой ще излезе победител — Отам или Задиг. Доспехите на първия бяха украсени със сини и златни панделки и перо от същия цвят, а на Задиг бяха бели. Едни желаеха щастие на синия рицар, други — на белия. С разтуптяно сърце царицата отправяше молитви към небето за победата на белия цвят. Двамата първенци яздеха така добре, толкова пъргаво обръщаха конете си, нанасяха си такива хубави удари с копията и бяха така непоклатими върху седлата си, че всички, с изключение на царицата, желаеха да има двама царе във Вавилон. Най-после, след като конете им се измориха и копията им се счупиха, Задиг използва една хитрост: мина зад синия княз, скочи на задницата на коня му, хвана го през кръста, хвърли го на земята, седна на седлото му и започна да обикаля около Отам, който лежеше на земята. Целият амфитеатър закрещя: „Белият рицар победи.“ Възмутен, Отам се изправя, измъква меча си. Задиг скача от коня със сабя в ръка. Ето двамата са на арената и започват нова битка, в която ту силата, ту пъргавината надделява. Перата на шлемовете им, гвоздеите на броните им, бримките на ризниците им хвърчат наоколо под хилядите бързи удари. Те се мушкат и секат, надясно, наляво, по главата, по гърдите, отстъпват, напредват, измерват се с очи, хвърлят се един срещу друг, сграбчват се един друг, извиват се като змии нападат се като лъвове. Искри непрекъснато летят по ударите, които си нанасят. Най-после Задиг се поспира. Съобразява за миг, прави едно измамливо движение, скача върху Отам, събаря го и го обезоръжава. „О, бели рицарю, вие трябва да царувате над Вавилон“ — извика Отам.