— Аз сам ви моля за това благоволение — му рече старецът. — Закълнете ми се в името на Оросмад, че няма да се отделите от мен през идните няколко дни, каквото и да направя.
Задиг се закле и те тръгнаха заедно.
Двамата пътници стигнаха привечер до един великолепен замък. Отшелникът помоли за подслон за себе си и за младежа, който го придружаваше. Вратарят, когото човек би взел за някакъв голям благородник, ги въведе с някаква пренебрежителна благосклонност. Представиха ги на домоуправителя, който ги разведе и им показа разкошните покои на господаря. Сложиха ги на долния край на масата, обаче господарят на замъка не ги удостои дори с поглед, но и на тях, както на всички други сътрапезници, внимателно и любезно поднесоха изобилно ядене. След това им дадоха да се измият в един златен съд, украсен с изумруди и рубини. И най-после ги заведоха да си легнат в красиво наредена стая. На другата сутрин един слуга им донесе по една жълтица, след което ги отпратиха.
— Домовладиката — каза Задиг, както си вървяха — ми изглежда щедър човек, макар че е малко горд, проявява гостоприемство по благороден начин.
Докато казваше тези думи, той забеляза, че голямата торба, която отшелникът носеше, беше много опъната и издута, и в нея видя златния, обсипан със скъпоценни камъни съд, който неговият спътник бе откраднал. Задиг не посмя да възрази нищо, но беше странно изненадан.
Към пладне отшелникът похлопа на вратата на една съвсем малка къща, където живееше един богат скъперник, и помоли за гостоприемство за няколко часа. Един лошо облечен стар слуга ги посрещна грубо, въведе отшелника и Задиг в конюшнята, където им поднесе няколко гнили маслини, чер хляб и вкисната бира. Отшелникът яде и пи с така доволен вид, както и предната вечер. После се обърна към стария слуга, който наблюдаваше и двамата да не би да откраднат нещо, като постоянно ги подканваше да си вървят, и давайки му двете жълтици, които бе получил сутринта, му благодари за всичките му грижи.
— Моля ви — прибави той, — заведете ме при вашия господар.
Учуденият слуга въведе двамата пътници.
— Благородни господарю — каза отшелникът, — мога само да изразя най-смирена благодарност за благородния начин, по който ни приехте: благоволете да приемете този златен съд като скромен знак на моята признателност.
Скъперникът едва не падна по гръб. Отшелникът не му остави време да се съвземе от смайването си и бързо си тръгна заедно със своя млад спътник.
— Отче — му рече Задиг, — какво значи всичко това? Вие по нищо не приличате на другите хора: откраднахте златен съд, окичен със скъпоценни камъни, от един благородник, който ви прие великолепно, и го давате на един скъперник, който се отнесе към вас по недостоен начин.
— Синко — отвърна старецът, — този блестящ благородник, който приема чужденците само от суетност, за да се възхищават на съкровищата му, ще стане по-мъдър. Скъперникът ще се научи да бъде по-гостоприемен. Не се учудвайте на нищо и ме следвайте.
Задиг още не можеше да разбере дали има работа с най-мъдрия или с най-лудия от всички хора, но отшелникът говореше така внушително, че Задиг не можеше да не го последва, още повече, че се бе обвързал с клетва.
Привечер те стигнаха до една приятна, но скромна къща, където нищо не издаваше нито разточителство нито скъперничество. Домовладиката беше философ който се бе оттеглил от света и водеше спокоен, мъдър и добродетелен живот и при това никога не скучаеше. Беше си построил тази уединена къща, в която с благородна изисканост приемаше гости, без да се стреми да блесне пред тях. Той лично излезе да посрещне двамата пътници и най-напред ги отведе да си починат в една уютна стая. След известно време сам дойде да ги вземе, за да ги покани на една прилична и добре сервирана вечеря През време на вечерята домакинът говори сдържано за смутовете във Вавилон. Изглеждаше искрено предан на царицата и съжаляваше, че Задиг не се е явил да се състезава за короната.
— Но хората — добави той — не заслужават да имат цар като Задиг.
Задиг се изчерви и двойно по-остро почувствува мъката си. В разговора и тримата се съгласиха, че на този свят нещата не вървят винаги така, както биха желали най-мъдрите. Отшелникът все поддържаше, че хората не познават пътищата на провидението и грешат, като съдят за цялото, виждайки само една малка част от него.