— А ако имаше само добро и нямаше никакво зло? — рече Задиг.
— Тогава — поде Иезрад — тази земя щеше да бъде друга земя и връзката между събитията щеше да бъде друг вид мъдрост. Но този ред, който би бил съвършен, може да съществува само във вечните селения на върховното същество, където злото не може да пристъпи. Върховното същество е създало милиони светове, от които никой не може да прилича на някой друг. Това огромно разнообразие е признак на неговата безкрайна мощ. Няма два напълно еднакви листа по дърветата на земята, нито две еднакви сфери в безкрайните пространства на небето. Всичко, което виждаш върху този малък атом, на който си роден, трябваше да бъде на своето място в определено време съгласно неизменните закони на онзи, който обхваща всичко. Хората ще мислят, че това дете, което току-що загина, е паднало случайно във водата и че онази къща също така изгоря по случайност. Но няма никаква случайност, всичко е изпитание или наказание, или награда, или прозорливост. Спомни си за онзи рибар, който се смяташе за най-нещастния от всички хора. Орозмад те изпрати да промениш неговата участ. О, слаб смъртен! Престани да оспорваш това, което трябва да обожаваш.
— Но… — рече Задиг.
Докато казваше но, ангелът вече отлиташе към десетата сфера. Задиг падна на колене и се преклони пред провидението, покорен на съдбата.
От висините ангелът му извика:
— Поеми пътя за Вавилон!
ГЛАВА XXI
ГАТАНКИТЕ
Потресен като човек, до когото е паднал гръм, Задиг вървеше, накъдето му видят очите. Влезе във Вавилон в деня, в който онези, които се бяха сражавали на арената, се бяха събрали в голямото преддверие на двореца, за да отгатнат гатанките и да отговорят на въпросите на великия маг. Всички рицари бяха пристигнали с изключение на онзи, който носеше зелена броня. Щом Задиг се появи в града, народът се събра около него. Хората не се насищаха да го гледат, хиляди уста го благославяха и хиляди сърца му пожелаваха да получи империята. Завистливият го видя да минава по улицата, изтръпна и се обърна. Народът понесе Задиг и го остави на площада, където щеше да стане събранието. Царицата, на която бяха съобщили за неговото пристигане, се развълнува, обхваната от страх и надежда. Измъчваше я дълбока тревога: не можеше да разбере нито защо Задиг е без оръжие, нито защо Итобад носи бялата броня. Неясен шепот се разнесе при появяването на Задиг. Всички бяха изненадани и очаровани да го видят. Но само на рицарите, които бяха участвали в състезанието, бе позволено да се явят на събранието.
— Аз се борих като всички — рече той, — но тук друг носи моите доспехи. Междувременно, докато имам честта да докажа това, моля за разрешение да се опитам да отгатна гатанките.
Решиха да гласуват. Славата му на честен човек бе още така силно запечатана във всички умове, че хората не се поколебаха да го допуснат.
Великият маг зададе най-напред този въпрос:
— От всички неща на света кое е и най-дългото и най-късото, и най-бързото и най-бавното, и най-делимото и най-неделимото, и най-пренебрегваното и най-желаното, без което нищо не може да се направи, което поглъща всичко дребно и съживява всичко, което е велико.
Итобад трябваше да отговори пръв. Той каза, че човек като него не разбира нищо от гатанки и че за него е достатъчно, че е победил, като е блъскал здравата с копието си. Едни казаха, че отговорът на гатанката е богатството, други — че е земята, трети — че е светлината. Задиг отвърна, че това е времето.
— Нищо не е по-дълго от него — добави той, — защото то е мярка за вечността, и нищо не е по-кратко, защото не стига за всичките ни желания и намерения; нищо не е по-бавно за този, който чака, и нищо не е по-бързо за този, който се наслаждава; то се простира до безкрайност и се дели до безкрайност; всички хора го пренебрегват, всички съжаляват, когато го губят; нищо не става без него; то кара потомството да забрави всичко дребно и недостойно и увековечава великите дела.
Събранието призна, че Задиг е прав. След това питаха:
— Кое е онова нещо, което човек получава, без да благодари, на което се наслаждава, без да знае как, което дава на други, когато пламне от страст, и което загубва, без да забележи?
Всеки даде своя отговор. Само Задиг отгатна, че това е животът. Той обясни и всички други гатанки със същата леснина. Итобад продължаваше да твърди, че няма нищо по-лесно от тези гатанки и че и той също така лесно би успял да ги отгатне, ако е искал да направи усилие. Зададени бяха въпроси върху правосъдието, за върховното благо, за изкуството да се царува. Отговорите на Задиг бяха оценени като най-смислени. „Колко жалко“ — си казваха хората, — „че човек с такъв голям ум е толкова лош ездач.“