„Велики Боже! — каза си той. — За оплакване е този, който се разхожда из някоя гора, когато кучката на царицата и конят на царя са минали оттам! Колко е опасно да заставаш на прозореца! И колко е мъчно да бъдеш щастлив в този живот!“
ГЛАВА IV
ЗАВИСТЛИВИЯТ
Задиг поиска да се утеши с философия и приятелство за злините, които му бе донесла съдбата. В едно от предградията на Вавилон той имаше къща, наредена с вкус, където бе събрал всички изкуства и всички удоволствия, достойни за един почтен човек. Сутрин библиотеката му беше отворена за всички учени, а вечер трапезата му бе сложена за добра компания. Но той скоро разбра колко са опасни учените; започна голям спор върху един закон на Зороастър, който забраняваше да се яде месо от грифон.
— Как може да се забрани месо от грифон — казваха едни, — ако такова животно не съществува?
— То сигурно съществува — казваха други, — щом Зороастър изисква да не ядем месото му.
Задиг искаше да ги помири и им каза:
— Ако съществуват грифони, нека не ги ядем, ако няма грифони, ние още по-малко ще ги ядем, и по този начин всички ще спазим закона на Зороастър.
Един учен, който беше написал тринадесет тома върху свойствата на грифона и при това беше велик магьосник, побърза да отиде да обвини Задиг пред един велик маг, който се наричаше Йебор, най-глупавият измежду халдейците и по тази причина и най-фанатичният. Този човек би могъл да заповяда да набият Задиг на кол за най-голяма слава на слънцето и след това да чете молитвеника на Зороастър с по-доволен тон. Приятелят Кадор (един приятел струва повече от сто жреци) отиде да намери стария Йебор и му каза:
— Да живеят слънцето и грифоните! Внимавайте да не накажете Задиг: той е светец, държи грифони в задния си двор и не ги яде, неговият обвинител е един еретик, който се осмелява да поддържа, че зайците имат разцепен крак и не са нечисти.
— Е, и какво — рече Йебор, клатейки плешивата си глава, — трябва да набием Задиг на кол, загдето е мислил лошо за грифоните, а другия, загдето е говорил лошо за зайците.
Кадор уреди работата чрез едно почтено момиче, на което беше направил дете и което се ползваше с благоразположението на колегията на магите. Никой не беше набит на кол, макар че мнозина доктори мърмореха и предсказваха упадъка на Вавилон.
— От какво зависи човешкото щастие! — извика Задиг. — Всички ме преследват на този свят, дори несъществуващите същества.
Той прокле учените и искаше да живее вече само в добра компания.
Събираше в дома си най-почтените хора на Вавилон и най-приятните дами, даваше изискани вечери, често предшествани от концерти и винаги оживени от очарователни разговори, от които бе съумял да прогони желанието непременно да блеснеш с духовитостта си, защото това е най-сигурният начин да не проявиш никакво остроумие и да развалиш настроението на най-блестящото общество. В избора на гозбите, както и на приятелите си, той не се водеше от суетност; защото предпочиташе действителното пред привидното и така печелеше истинско уважение, макар да не го търсеше. Точно срещу дома му живееше Аримаз, личност, чиято зла душа беше изписана на грубата му физиономия. Жлъчността му го ядеше отвътре, изпълнен бе с високомерие и на всичко отгоре бе отегчително духовит. Понеже никога не бе успял в обществото, той си отмъщаваше със злословия. Макар че беше богат, трудно успяваше да събере ласкатели в дома си. Шумът на колите, които идваха вечер в двора на Задиг, му досаждаше, а похвалите, с които го обсипваха, го дразнеха още повече. Понякога Завистливият отиваше в дома на Задиг и сядаше на трапезата, без да е канен, и разваляше радостта на компанията така, както според преданието, харпиите овонявали месото, до което се докосвали.
Един ден Аримаз реши да даде прием в чест на една дама, която вместо у него отиде да вечеря у Задиг. Друг път, разговаряйки със Задиг в двореца, те се приближиха до един министър, който покани Задиг на вечеря, без да покани Аримаз. Често пъти най-лютите омрази нямат по-дълбоки основания. Този човек, когото във Вавилон наричаха „Завистливия“, реши да погуби Задиг, защото го наричаха „Щастливия“. Случаи да вършим зло ни се представят сто пъти на ден, а възможността да извършим добро — един път в годината, както казва Зороастър. Завистливият отиде в дома на Задиг и го завари да се разхожда из градината си с двама приятели и една дама, на която от време на време той подхвърляше ласкави думи единствено от желание да й достави удоволствие. Разговорът се въртеше около войната срещу княза на Хиркания, васал на Вавилон, която царят бе благополучно завършил напоследък. Задиг, който се бе отличил с храбростта си в тази кратка война, възхваляваше много царя и още повече дамата. Той взе таблетките си, съчини в момента четири стиха и ги даде на тази красива личност. Неговите приятели го помолиха да им ги прочете. Скромността или по-скоро едно добре разбрано честолюбие не му позволи да изпълни молбата им. Той знаеше, че импровизираните стихове не са никога добри, освен за онази, в чиято чест са били написани: разчупи на две таблетката върху която ги бе написал, и хвърли двете половини в един розов храст, където приятелите му напразно ги търсиха. Внезапно заръмя ситен дъжд, всички влязоха в къщата. Завистливият, който остана в градината, търси толкова дълго, че най-после намери единия къс от таблетката. Тя бе разчупена така, че половината на всеки стих имаше смисъл и образуваше стих с по-кратка стъпка, но по една още по-странна случайност тези малки стихчета, взети заедно, също имаха смисъл и съдържаха най-ужасни оскърбления по адреса на царя. Върху този къс се четеше: