Завистливият беше щастлив за първи път в живота си. Държеше в ръцете си нещо, с което можеше да погуби един мил и добродетелен човек. Изпълнен с жестока радост, той изпрати на царя тази сатира, написана от ръката на Задиг. Хвърлиха Задиг в затвора заедно с двамата му приятели и дамата. Делото му се разгледа бързо, без да благоволят да го изслушат. Когато го отведоха да чуе присъдата си, Завистливият, който го чакаше на пътя, му извика, че стиховете му не струват нищо. Задиг не си въобразяваше, че е добър поет, но беше отчаян, че е осъден като престъпник, нанесъл обида на царя, и че са задържали в затвора една красива дама и двама приятели заради престъпление, което не е извършил. Не му позволиха да говори, защото таблетката говореше — такъв беше вавилонският закон. И така, поведоха го към ешафода сред тълпа от любопитни, от които никой не смееше да го пожали; блъскаха се, за да разгледат лицето му и да видят дали ще умре прилично. Само родителите му биха печални, защото нямаше да получат наследството му: трите четвърти от имота му бяха конфискувани и полза на царя, а последната четвърт — в полза на завистливия.
Докато Задиг се готвеше за смъртта, папагалът на царя отлетя от балкона и кацна на един розов храст в градината на Задиг. Една праскова, която вятърът бе обрулил от едно съседно дърво, беше паднала върху къс от таблетката за писане и се бе залепила за него. Птицата вдигна прасковата и таблетката и ги отнесе в скута на монарха. Любопитният владетел прочете думите, които нямаха никакъв смисъл и като че ли бяха завършек на стихове. Той обичаше поезията, а с царе, които обичат стихове, винаги има надежда: приключението на неговия папагал го накара да се размисли. Царицата, която си спомняше какво беше написано върху другия къс от таблетката на Задиг, заповяда да й го донесат.
Съпоставиха двата къса, които напълно си прилегнаха. Тогава прочетоха стиховете такива, каквито Задиг ги беше съчинил:
Царят веднага заповяда да доведат Задиг пред него и да извадят от тъмницата двамата му приятели и красивата дама. Задиг се хвърли по очи в краката на царя и царицата и най-смирено помоли за прошка, загдето е написал лоши стихове: говори с толкова грация, духовитост и разум, че царят и царицата го по каниха пак да ги посети. Той отиде отново в двореца и им хареса още повече. Дадоха му всички имоти на Завистливия, който го беше несправедливо обвинил, но Задиг му върна всичко и Завистливият беше трогнат единствено от удоволствието, че не е загубил имуществото си. Уважението на царя към Задиг растеше от ден на ден. Той го вземаше при всичките си развлечения и се съветваше с него във всички държавни дела. Оттогава царицата гледаше на него с такава благосклонност, която можеше да стане опасна за нея, за царя, августейшия й съпруг, за Задиг и за цялото царство. Задиг почваше да вярва, че не е чак толкова трудно да бъдеш щастлив.
ГЛАВА V
ВЕЛИКОДУШНИТЕ
Наближи денят на един голям празник, който се чествуваше всеки пет години. Според вавилонските обичаи всеки пет години се оповестяваше тържествено кой гражданин е извършил най-благородното дело. Големците и магите бяха арбитри. Първият сатрап, който бе натоварен да се грижи за града, разказваше най-прекрасните дела, извършени при неговото управление. След това се гласуваше. Царят произнасяше решението. На това тържество идваха хора от всички краища на света. Победителят получаваше от ръцете на монарха една златна купа, украсена със скъпоценни камъни, и царят му казваше тези думи: „Приеми тази награда за твоето великодушие и дано боговете ми дадат много поданици, които да ти приличат!“