— О, да. От четиринайсети век са. По-точно този, който е от северната страна. Другите са от викторианската епоха.
— Докато се разхождах из двора на църквата — продължи Тапънс, забелязах, че много от погребаните там носят фамилията Паркинсон.
— Така е. В тази част на страната тази фамилия е много разпространена, въпреки че лично аз не познавам никой от тях. Мисля, че мисис Лъптън ги помни.
Мисис Лъптън, възрастна дама, която се придвижваше с помощта на два бастуна, се зарадва на думите на викария.
— Да, да. Спомням си мисис Паркинсон. Старата мисис Паркинсон, онази която живееше в „Манърхауз“. Беше наистина чудесна жена.
— Видях и плочи на фамилиите Съмър и Чатъртън — обади се Тапънс.
— Както забелязвам, опитвате се да усетите духа на нашето село — отбеляза викарият.
— Мисля, че чух нещо за една от Джорданови. Дали беше Ани или Мери Джордан?
Тапънс ги погледна въпросително. Името Джордан не предизвика никакъв интерес.
— Някой имаше готвачка с фамилия Джордан. Струва ми се, че беше мисис Блекуел. Доколкото си спомням, казваше се Сюзан Джордан и остана само шест месеца. Това наистина бе много неприятно.
— Отдавна ли беше?
— О, не. Преди осем или десет години, не повече.
— Сега има ли живи от фамилията Паркинсон?
— О, не. Всички починаха отдавна. Сякаш имаше едно момиче, което се омъжи за свой братовчед и замина да живее в Кения.
— Чудя се — обърна се Тапънс към мисис Лъптън, опитвайки се да привлече вниманието й, защото бе дочула, че дамата се занимава с местната детска болница, — чудя се дали имате нужда от още детски книги. Имам предвид стари детски книги. Сдобихме се с тях, когато купихме къщата заедно с част от мебелите.
— Много мило от ваша страна, мисис Бересфорд. Ние, разбира се, имаме доста хубави книги, нали разбирате, подарени са ни. В днешно време има специални издания за деца и ми се струва, че би било жалко да караме децата да четат стари книги.
— О, така ли мислите? — възкликна Тапънс. — Аз пък толкова обичам книгите, които съм чела като дете. Някои от тях бяха на баба ми и като че ли те ми харесват най-много. Никога няма да забравя как се вълнувах от „Островът на съкровищата“, от „Фермата на четирите вятъра“ на мисис Моулсуърт и от книгите на Стенли Уейман. — Тя отново огледа дамите наоколо, после погледна часовника си, възкликна колко бързо лети времето, взе си довиждане и си тръгна.
Тапънс се прибра и вкара колата в гаража. Заобиколи къщата и влезе от главния вход. Вратата бе отключена. Албърт се показа от кухнята и леко й се поклони.
— Ще пиете ли чай, мадам? Сигурно сте много изморена?
— Не съм, а и вече пих чай. Почерпиха ме организаторките на разпродажбата. Кейкът им беше много вкусен, но кифличките бяха ужасни.
— С кифличките е трудно. Те се правят толкова мъчно, колкото и поничките. Ах, какви чудесни понички правеше Ейми — въздъхна Албърт.
— Спомням си. Никой не можеше да ги направи като нея.
Ейми беше съпругата на Албърт. Бе починала преди няколко години. Според Тапънс обаче тя беше майстор на пудинга със сладко, а не на поничките.
— Поничките са ужасно трудни — отбеляза тя. — Аз никога не се научих да ги правя.
— Иска се талант.
— Къде е мистър Бересфорд? Излязъл ли е?
— О, не, горе е. В онази стая, нали се сещате, библиотеката или както там й казвате. Аз все още не мога да отвикна да не я наричам таван.
— Какво прави там? — изненада се Тапънс.
— Ами сигурно разглежда книгите, или ги подрежда.
— Наистина съм изненадана. Той така ми се подиграваше за тези книги.
— Е, господата са си такива, нали? Най-много обичат дебелите книги. Нещо научно, в което да се задълбочат.
— Ще се кача горе и ще го изгоня — заяви Тапънс. — Къде е Анибал?
— Мисля, че е горе при господаря.
Точно в този миг се чу яростният лай на Анибал очевидно за да покаже, че е добър пазач, но бързо се поправи, като разбра, че е любимата му стопанка, а не някой нахалник, дошъл да краде чаените лъжички или да се заяжда с господарите му. Втурна се надолу по стълбите с изплезен език и размахана опашка.
— Какво? Радваш се да видиш мама?
Разбира се, Анибал бе доволен да види мама. Той така скочи върху нея, че за малко не я събори на земята.
— По-полека, Анибал — смъмри го Тапънс. — Нали не искаш да ме убиеш?
Единственото нещо, което Анибал искаше да покаже, бе, че изключително много я обича.
— Къде е татко? Горе ли е?
Анибал разбра. Той се втурна нагоре по стълбите, като се обръщаше към Тапънс, за да види дали ще тръгне след него.
— Мили Боже! — възкликна Тапънс, когато леко задъхана от изкачването на стълбите, влезе в така наречената библиотека и видя Томи, възседнал една стълба, да вади книга след книга. — Какво правиш? Мислих, че си извел Анибал на разходка.