— Разходихме се — отвърна Томи. — Ходихме до църковния двор.
— И защо си водил Анибал там? Сигурна съм, че не биха одобрили в двора на църквата да влизат кучета.
— Водих го на каишка — обясни Томи, — пък и не аз го заведох там, а той мен. Изглежда дворът му харесва.
— Дано не му стане навик. Нали го знаеш какъв е като му хареса някъде? Ще има да ни тегли към църковния двор всеки ден и бая зор ще видим, докато го отучим.
— Държа се много интелигентно — защити го Томи.
— Когато казваш интелигентно имаш предвид, че е правил каквото си поиска, нали?
Анибал обърна глава към Тапънс и потърка носа си в крака й.
— В момента ти казвам, че е много умно куче — обясни Томи. — По-умен от нас двамата.
— Какво искаш да кажеш? — попита учудено Тапънс.
— Ти забавлява ли се? — смени темата Томи.
— Е, не бих се изразила така. Хората бяха много любезни и внимателни с мен, но се надявам, че ще се науча да ги различавам. В началото е трудно, нали разбираш, защото ти се струват еднакви, облечени са по еднакъв начин и не можеш да разбереш кой кой е, освен ако някой е много красив или много грозен. Пък на село като че ли такива крайности няма, нали?
— Както ти споменах, двамата с Анибал се проявихме като умници — рече Томи.
— Струва ми се, че го каза само за Анибал — припомни му Тапънс.
Томи се пресегна и взе една книга от лавицата пред него.
— „Отвлеченият“ — прочете той. — Още един от романите на Робърт Луис Стивънсън. Явно тук е живял някой, който е бил голям негов почитател. „Черната стрела“, „Отвлеченият“, „Катриона“ и още две. Всичките са подарени на Александър Паркинсон от любящата му баба, с изключение на една подарена му от щедра леля.
— И какво от това?
— Намерих гроба му — рече Томи.
— Намерил си какво?
— Всъщност Анибал го откри. Точно в ъгъла срещу една от страничните врати на църквата. Мисля, че е вратата на църковната канцелария или нещо такова. Надписът на плочата е почти изтрит и едва се разчита. Починал е на четиринайсет години. Александър Ричард Паркинсон. Анибал си хареса нещо за душене около гроба му. Когато отидох да го прибера, забелязах надписа и успях да го прочета.
— На четиринайсет години… — замисли се Тапънс. — Бедното момче.
— Тъжно наистина и…
— Хрумнало ти е нещо — досети се Тапънс. — Ще ми кажеш ли?
— Ами чудя се. Предполагам, че си ме заразила. Това е най-лошото у теб, Тапънс. Когато се вкопчиш в нещо, никога не искаш да си сама, винаги намираш някой, когото да заинтересуваш.
— Не те разбирам.
— Чудя се коя е причината и кое е следствието.
— Какво имаш предвид, Томи?
— Поразсъждавах за Александър Паркинсон. Направил си е труда да измисли нещо като шифър, нещо като секретно съобщение, скрито в книга. Безспорно му е било забавно. „Мери Джордан не умря от естествена смърт.“ Ами ако е истина? Ами ако Мери Джордан, която и да е била тя, наистина не е починала от естествена смърт? Не разбираш ли, че ако това е така, най-вероятното, което е могло да се случи, е Александър Паркинсон да умре.
— Да не би да искаш да кажеш… да не мислиш…
— Е, човек си задава въпроси — рече Томи. — Впечатли ме възрастта, на която е починал — четиринайсет години. Не се споменава от какво е починал, но предполагам, не биха го написали на надгробна плоча. Имаше епитафията: „Радостта е пълна само в твое присъствие“, или нещо такова. Но причината за смъртта му може да е бил фактът, че е знаел нещо, което е било опасно за някой друг. И за това той е умрял.
— Искаш да кажеш, че е бил убит? Мисля, че фантазираш — сряза го Тапънс.
— Ти първа започна. Започна да си задаваш разни странни въпроси, да си фантазираш, да се чудиш. Сега и аз го правя.
— Е, предполагам, че ще продължим заедно — усмихна се Тапънс. — Но май ще останем само с чуденето, защото едва ли ще успеем да открием нещо. Било е толкова отдавна.
Те се спогледаха.
— Било е по времето, когато се опитвахме да разгадаем случая с Джейн Фин — рече Томи.
Отново се спогледаха, спомняйки си за миналото.
Глава шеста
Проблеми
Когато човек се мести в нова къща, обикновено преди това си мисли, че ще е много приятно и ще му достави радост. Но не винаги се оказва така.
Трябва да се включи тока в къщата, да се наемат строители, електротехници, бояджии, дърводелци, да се повика майстор за хладилника, за газовата печка, за другите електрически уреди, да намери шивач за завесите, майстор да постави корнизите, закачалките, линолеума и какво ли още не. Освен планираните за деня задачи, всеки път се случва да се правят между четири и дванайсет допълнителни неща от някой майстор, когото съвсем са забравили, че ще идва или от някой, когото чакат много отдавна.