— Мога — поклати глава мисис Грифин. — Наистина мога. Старовремски чар обикновено означава, че трябва да смените покрива и че влагата е всепроникваща. А сигурно знаете какво означава „изцяло модернизирана“ -много заврънкулки, от които човек не се нуждае и обикновено от прозорците на такива къщи изгледът е отвратителен. Но „Лаврите“ е очарователна къща, въпреки че вероятно сте имали доста работа по нея. Всеки път е така.
— Изглежда различни хора са живели там — отбеляза Тапънс.
— О, да. В днешно време като че ли хората не се задържат за дълго на едно място, нали? Кътбертсън, после Редланд, а преди тях май бяха Сеймур. Имаше и едни Джоунс.
— Чудя се защо са я нарекли „Лаврите“ — рече Тапънс.
— Е, струва ми се, че е едно от онези имена, с които хората често назовават къщите си. Разбира се, ако се върнем много назад във времето, тогава, когато в нея са живели Паркинсонови, може и да е имало лаврови дървета. Вероятно са били покрай алеята към къщата. Може да е имало и други. Никога не съм харесвала лавровите дървета.
— Съгласна съм с вас. И аз не ги харесвам. Изглежда много Паркинсонови са живели тук.
— О, да. Струва ми се, че са се задържали доста дълго.
— Но изглежда никой не може да ми разкаже нищо за тях.
— Мила моя, било е много отдавна. А и след… след неприятностите, които са се случили, се създала такава атмосфера, че хората не се изненадали, че Паркинсонови продали къщата.
— Лоша репутация? — полюбопитства Тапънс, възползвайки се от възможността. — Имате предвид, че къщата е била нехигиенична или нещо такова?
— О, не, не става дума за къщата, а за хората. Било по време на Първата световна война… опозорили се. Никой не могъл да повярва. Спомням си, че баба ми разказваше за това. Ставало дума за някакви тайни на военноморския флот. Нещо за нова подводница. Тогава у Паркинсонови живеело младо момиче, за което се говорило, че е било замесено.
— Мери Джордан?
— Да. Мисля, че така се е казвала. После са заподозрели, че то не било истинското й име. На мен ми се струва, че от известно време са я подозирали. Поне момчето, Александър я е подозирал. Добро момче, пък и доста умно.
Книга втора
Глава първа
Много, много отдавна
Тапънс избираше поздравителни картички. Следобедът бе дъждовен и пощата бе почти празна. Хората спираха за момент да пуснат писмата си в кутията отвън или припряно влизаха вътре да си купят марки. После бързаха да се приберат вкъщи колкото може по-скоро. Не беше един от онези шумни следобеди за пазаруване. Тапънс си помисли, че много удачно е избрала деня.
Лесно успя да разпознае Гуенда по описанието на Беатрис. Момичето с удоволствие дойде да й помогне. Тя се занимаваше с магазина, а държавната служба в пощата на Нейно Величество бе поверена на една възрастна жена с побеляла коса. Гуенда бе приказливо момиче, което проявяваше жив интерес към новопристигналите в селото и се чувстваше щастлива между картичките за Коледа, за свети Валентин, за рождени дни, тези с шеговити надписи, канцеларски материали и хартия, разнообразни шоколади и дребни изделия от порцелан за дома. Двете с Тапънс се заговориха като приятелки.
— Много се радвам, че къщата отново е обитаема. Имам предвид „Принсес Лодж“.
— Мислех, че винаги се е казвала „Лаврите“.
— О, не. Не мисля, че някога се е казвала така. Въпреки че тук често сменят имената на къщите. Струва ми се, че на хората им харесва да го правят.
— Да, изглежда е така — съгласи се замислено Тапънс. — Дори и ние си бяхме намислили едно-две. Между другото Беатрис ми спомена, че сте познавали едно момиче на име Мери Джордан, което е живяло в нашата къща.
— Не я познавам, само съм чувала да се говори за нея. Било е през войната, Първата световна война, когато са използвали цепелини.
— Чувала съм за тези цепелини — сподели Тапънс.
— Летели са над Лондон през 1915 или 1916 година.
— Спомням си, че веднъж бяхме с една моя стара леля във военните магазини и тогава чухме сирената за тревога заради цепелините.
— Понякога са идвали и през нощта, нали? Сигурно е било много страшно.
— Е, не мисля — поклати глава Тапънс. — Вярно, хората доста се плашеха, но не беше толкова страшно, колкото бомбите през Втората световна война. Човек имаше чувството, че няма къде да се скрие от тях.
— Прекарвали сте нощите в метрото, нали? Имах една приятелка в Лондон. Всяка нощ спяла в метрото, мисля че било на Уорън Стрийт. Май всички са имали свое място в метрото.
— По време на войната не бях в Лондон — обясни Тапънс. — Не мисля, че би ми харесало да прекарвам всяка нощ в метрото.