На Тапънс никак не й се слушаше за мис Лавиния Шотакомб. Някой вече й бе споменал за нея. Беше между седемдесет и осемдесетгодишна, почти глуха и напълно сляпа.
— Предполагам — прекъсна го Тапънс с намерение да спре излиянията му още преди да са започнали, — че знаете много за хората тук. Сигурно си спомняте за необикновени неща, които са се случили в миналото.
— Е, виждате ли, вече не съм толкова млад. Над осемдесет и пет съм, гоня деветдесетте. Но винаги съм имал добра памет. Нали разбирате, има неща, които човек не забравя. Когато нещо ти го напомни, без значение колко отдавна е било, то отново се появява в главата ти. Мога да ви разкажа такива неща, че няма да ми повярвате.
— Чудесно! — зарадва се Тапънс. — Само като си помисля колко много знаете за всякакви интересни хора.
— Ами! Какво ще говорим за хората. Понякога те се оказват не такива, за каквито ги мисли човек, а пък понякога вършат работи, на които не бихте повярвали, че са способни.
— Предполагам, че имате предвид шпионите или криминалните престъпници? — погледна го с надежда Тапънс.
Старият Айзак се наведе, вдигна едно мъничко парченце стъкло и каза:
— Ето, виждате ли? Как ще се почувствате, ако това с забие в ходилото ви?
Тапънс започна да подозира, че работата, която Айзак свърши в банята, няма да е достатъчна, за да го предразположи да й разкаже някои вълнуващи истории от миналото. Спомни си, че до прозореца на столовата, долепена до къщата, имаше оранжерия, която се нуждаеше от поправка и подмяна на стъкла. Помоли го да погледне дали си струва да се поправи или ще е по-добре да се събори. Айзак с удоволствие се прехвърли на следващия проблем. Те слязоха долу и излязоха навън. Обиколиха къщата и стигнаха до въпросното място.
— Аха, имате предвид това ли?
— Да — кимна Тапънс.
— Кей-Кей — изломоти Айзак.
Тапънс го погледна недоумяващо, защото нищо не разбра.
— Какво казахте?
— Казах Кей-Кей. Така я наричаше старата мисис Лоти Джоунс.
— О! И защо я е наричала така?
— Знам ли. Ами нещо като име на такива подобни неща. Тази тук е малка. Големите къщи имат къде-къде по-големи оранжерии, в които държат и саксийки с богородички.
— Да — кимна Тапънс и също се отнесе в спомени за миналото.
— Сега вие може да си го наричате оранжерия, но старата мисис Лоти Джоунс си му казваше Кей-Кей. Не знам защо.
— А в тази гледаха ли богородички в саксийки?
— Не, не се използваше за това. Децата си прибираха играчките в нея. Като споменах играчки, се сетих, че те може да са още тук, ако някой не ги е взел. Ама тя почти се е разпаднала. По едно време почнаха да я поправят, май нещо по покрива, но се съмнявам, че сега е годна за ползване. Децата си прибираха счупените играчки, столове и изобщо разни непотребни вещи. Но тук криеха също и кончето-люлка и Възлюблената. Ей там в онзи ъгъл.
— Можем ли да влезем? — попита Тапънс, като надникна през малкия процеп на прозореца. — Сигурно вътре има много интересни неща.
— Предполагам, че ключът си е на старото място.
— И къде е това място?
— Ей там е скрит, в бараката.
Те тръгнаха по една пътечка. Дори названието барака бе много за тази постройка. Айзак ритна вратата, разбута купчината изсъхнали клони и изгнили ябълки и взе от един пирон на стената халка, на която висяха четири ръждясали ключа.
— Тези са ключовете на Линдоп — обяви той. — Един от това семейство беше градинар тук, а преди това бил плетач на кошници. Не го биваше за нищо. Ако искате да влезете в Кей-Кей…
— О, да — каза с надежда в гласа си Тапънс. — Много бих искала да я разгледам. А как точно се пише?
— Кое как се пише?
— Кей-Кей. Само с две букви ли, КК?
— Не. Струва ми се, че беше по-различно. Мисля, че бяха две чужди думички. Май си спомням. Кей-Кей или пък Кеи-Кеи. Така или иначе произнасяха го Кей-Кей. Мисля, че е японска дума.
— Да не би тук да са живели и японци?
— Ами! Няма такова нещо. Имаше чужденци, но не бяха японци.
Айзак сложи малко масло, което намери в бараката на най-ръждясалия от ключовете. То подейства вълшебно. Айзак го пъхна в ключалката и го превъртя. Разнесе се стържещ звук, но вратата се отвори и двамата с Тапънс влязоха вътре.
— Ето. Май няма нищо друго освен боклуци — рече той, очевидно безразличен към предметите вътре.
— Това конче е много красиво! — възкликна Тапънс.
— Това е Макилда — съобщи Айзак.
— Мак-илда? — повтори Тапънс.
— Да. Женско име. Една от кралиците се е казвала така. Някой каза, че била жената на Уилям Завоевателя, но ми се струва, че нещо се беше объркал. Кончето е от Америка. Американският кръстник го донесе на едно от децата.