— Искаш да кажеш, че оттам могат да изскочат съобщения за убийства или съдебни процеси?
— Не непременно. Но от тях можеш да се подсетиш за хора, с които някога си имал контакти. Можеш да ги издириш, да им зададеш въпроси, да подновиш старото приятелство. Да постъпим така, както едно време, когато имахме частно детективско бюро в Лондон. Надявам се, че ще открием хора, които да ни дадат необходимата информация или да ни кажат къде да я потърсим. Връзките с определени хора не са без значение.
— Вярно е. Знам го от опит.
— Нашите методи не са еднакви. Но мисля, че твоите са толкова добри, колкото и моите. Няма да забравя деня, в който ненадейно пристигнах в онзи пансион и първото нещо, което видях, беше ти, седнала отпред с плетка, представяща се за мисис Бленкинсоп.
— Само защото не позволих на някой да проведе вместо мен разследването.
— Не! — отсече твърдо Томи. — Беше се пъхнала в гардероба на стаята, в която ме разпитваха и разбра съвсем точно къде ме изпращат и какво трябва да свърша, но успя да стигнеш там първа. Подслушвачка! Ни повече, ни по-малко! Колко непочтено от твоя страна!
— Но резултатите бяха много задоволителни.
— Все още имаш чувството, че ти си победител. Изглежда често ти се случва.
— Е, някой ден ще разберем всичко и за случилото се тук, въпреки че е станало толкова отдавна. Не мога да се отърва от мисълта, че нещо наистина важно е скрито наоколо. Нещо, което е принадлежало на някой, нещо, което е свързано с къщата или с хората, които са живели в нея. И все пак ми е трудно да го повярвам. Вече ми е ясно каква трябва да е следващата ни стъпка.
— Каква? — попита съпругът й.
— Да повярваме в шест невъзможни неща преди закуска — каза загадъчно Тапънс. — О, станало е единайсет без петнайсет. Искам да си лягам. Уморена съм. Спи ми се, а съм ужасно мръсна, защото се рових из тези прашни стари играчки. Предполагам, че има още много неща на онова място, което наричат… между другото защо ли се нарича Кей-Кей?
— Не зная. Как се пише?
— И аз не знам. Струва ми се, че не са само двете букви една до друга.
— Защото ти звучи по-мистериозно ли?
— Звучи ми по японски — промърмори колебливо Тапънс.
— Не разбирам защо. На мен не ми звучи така, по-скоро като нещо за ядене. Може би някакъв вид ориз?
— Лягам си. Но първо ще се измия старателно, за да махна всички паяжини от себе си — рече тя.
— И помни, шест невъзможни неща преди закуска — напомни й Томи.
— Мисля, че в това ще съм по-добра от теб — закачи го тя.
— Понякога си непредсказуема.
— На теб ти се случва по-често, отколкото на мен. От време на време това ме ядосва. Е, Господ ни изпраща изпитания. Кой ни го повтаряше?
— Няма значение. Върви и отмий от себе си прахта на отминалите години — изрече философски Томи, сетне додаде: — Айзак става ли за градинар?
— Той смята, че да. Можем да го пробваме…
— За съжаление ние самите не разбираме много от градинарство. Ето ти още един проблем.
Глава четвърта
Експедиция с Възлюблената. „Оксфорд“ и „Кембридж“
— Наистина шест невъзможни неща преди закуска — каза си на глас Тапънс, след като пресуши чашката си с кафе и замислено се загледа в пържените яйца и двете апетитни бъбречета, останали в чинията на страничния плот.
— Закуската е къде-къде по-смислено занимание от разсъждаването за невъзможни неща. Томи е този, който хукна след невъзможните неща. Разследване. Чудя се дали ще открие нещо. — Тя си взе още едно пържено яйце и едно бъбрече. — Приятно е човек да закусва с разнообразни неща — заключи тя.
От дълго време бе свела сутрешната си закуска до чашка кафе и сок от портокал или грейпфрут. Бе успяла да реши проблемите си с теглото и се отнасяше с пренебрежение към обилните закуски. Но топлите блюда на страничния плот възбудиха апетита й.
— Предполагам — продължи да си говори тя, — че Паркинсонови са закусвали по подобен начин. Бъркани яйца или яйца на очи, бекон и може би… — Тя се опита да си спомни какво пишеше в романите. — Да, може би и студено пилешко. Вкусно! О, да, спомням си. Разбира се, на децата са давали кълките. После те са си играели с кокалчета. — Изведнъж тя замръзна с последната хапка бъбрече в устата си.
Зад вратата се чуха странни звуци.
— Какво ли е това? — продължи да си мърмори Тапънс. — Звучи ми като музикант, който свири фалшиво.
Тя отново се заслуша с парче препечена филийка в ръка. Вдигна глава, когато Албърт влезе в столовата.
— Какво става, Албърт? — попита го тя. — Само не ми казвай, че някой от майсторите е решил да свири.