— Пристигна един господин да акордира пианото — обясни Албърт.
— Да направи какво на пианото?
— Да го акордира. Поръчахте ми да намеря човек.
— Мили Боже! — възкликна Тапънс. — Вече си успял? Ти си чудесен.
На Албърт му стана приятно, въпреки че добре си знаеше, че се справя успешно с изпълнението на понякога невъзможните желания на Тапънс или Томи.
— Казахте, че пианото е в ужасно състояние — продължи той.
— Сигурно е така — съгласи се Тапънс.
Тя допи втората чашка с кафе, излезе от стаята и отиде в дневната. Един млад човек се бе надвесил над пианото. Капакът му бе отворен и отвътре се виждаха всичките му части.
— Добро утро, мадам — поздрави я той.
— Добро утро. Много се радвам, че успяхте да дойдете.
— Наистина се нуждае от акордиране.
— Да, зная. Виждате ли, току-що се нанесохме, а за едно пиано никак не е добре да се мести. Пък и отдавна не е акордирано.
— Веднага го разбрах — кимна младежът.
Той дръпна няколко струни, после натисна няколко клавиша и възкликна:
— Чудесен инструмент, мадам!
— Да. „Ерард“.
— Много е трудно да се купи подобен в днешно време.
— Това пиано е преживяло доста — отбеляза Тапънс. — Оцеля при бомбардировките в Лондон. Една бомба улучи къщата ни. За щастие ние не си бяхме у дома, а пианото бе повредено само отвън.
— Да. Добре са го поправили. Явно не е пострадало много.
Разговорът продължи в същия приятен тон. Младежът изсвири една прелюдия от Шопен, после валса „На хубавия син Дунав“. Не след дълго той обяви, че е приключил и я предупреди:
— След известно време бих искал да дойда и да го проверя отново, защото човек може… не зная как точно да ви го кажа… може да съм пропуснал нещо. Разбирате ли, нещо дребно, което сега не съм забелязал.
Разделиха се след още малко коментарии относно музиката и свиренето на пиано. Сбогуваха се любезно като двама души, които споделят еднаква идея, а именно радостта, която музиката носи в живота.
— Предполагам, че имате много работа по къщата — отбеляза младежът, когато излязоха навън и той се огледа.
— Дълго време не е била обитавана.
— Да. Често е сменяла собствениците си.
— И има дълга история, нали? — рече Тапънс. — Интересни неща са ставали тук в миналото.
— Предполагам, че говорите за случилото се преди много, много години. Не си спомням дали е било през последната война или предишната.
— Изглежда е било свързано с някакви тайни на военноморския флот — продължи с надежда Тапънс.
— Може и за това да е било. Чувал съм, че се е вдигнал голям шум, но аз лично нищо не знам.
— Е, било е доста преди вие да се родите — усмихна му се одобрително Тапънс.
Когато той си тръгна, тя седна на пианото.
— Ще изсвиря „Дъждът по покрива“ — обяви на глас Тапънс, защото младежът бе извикал в съзнанието й спомените за мелодиите на Шопен. След като свърши, засвири мелодията на една песен като си затананика тихичко:
„Май я свиря в грешна гама, но така или иначе пианото отново е наред — помисли си Тапънс. — Много ми е приятно отново да свиря. «Къде се скита моята възлюблена», «Кога ще се върне възлюблената ми…» Възлюблена! Възлюблена? Май е някакъв знак? По-добре да изляза и да направя нещо с Възлюблената.“
Тя обу груби обувки, сложи си пуловер и излезе навън в градината. Възлюблената беше прибрана в празната конюшня, а не на предишното й място в Кей-Кей. Тапънс я изнесе, изтегли я нагоре по хълма и старателно почисти паяжините с парцал, който носеше със себе си. После се качи, сложи си краката на педалите и се опита да я подкара, пренебрегвайки годините и ръждата й.
— А сега Възлюблена моя, тръгваме надолу по хълма, но няма да бързаш.
Тя вдигна краката си от педалите и се приготви да ги използва като спирачка, ако се наложи.
Възлюблената не се забърза много, въпреки че поради наклона от нея не се изискваха никакви усилия. Но изведнъж стана доста стръмно. Възлюблената се засили и Тапънс се опита да използва краката си като спирачки. Когато стигнаха основата на хълма и двете се отзоваха в треволяка, в съвършено различно положение от първоначалното.
— Боли! — възкликна Тапънс, докато се изправяше.
След като се поизтупа, Тапънс се огледа наоколо. Беше стигнала до една обрасла пътека, която водеше към срещуположния хълм. Отстрани имаше рододендронови храсти и хортензии. Тапънс си помисли, че сигурно в друг сезон изглежда много красиво. В момента мястото не беше особено привлекателно. Просто една обрасла пътека, която се губеше между храстите, но все пак посоката й се забелязваше. Тапънс счупи няколко клончета и се промуши през храстите, опитвайки се да не загуби ориентира си към хълма. Пътеката се виеше нагоре. Очевидно от години никой не бе минавал по нея и не беше почиствана.