— Чудя се накъде ли води? — запита се на глас Тапънс. — След като има пътека има и причина, поради която е направена.
Пътеката направи няколко резки завоя наляво-надясно и Тапънс си помисли, че от този зиг-заг съвсем ясно може да почувства какво точно има предвид Алиса, когато попада в Страната на чудесата и казва, че „пътят се залюля и смени посоката си“. Храстите пооредяха. Появиха се лаврови дървета, вероятно за да обяснят името на къщата. Пътеката продължаваше между тях, но стана камениста и трудна за ходене. Изведнъж Тапънс се отзова пред четири стъпала, покрити с мъх, които водеха към нещо като ниша. Приличаше на олтар. В средата имаше пиедестал, а на него — доста изронена каменна статуя. Представляваше фигура на момче с кошничка на главата. Завладя я чувството, че статуята й е позната.
— Определено ми напомня на нещо — промърмори си тя. — Май в градината на леля Сара имаше подобна статуя, а също и много лаврови дървета.
Мислите й я отнесоха назад във времето към леля Сара, която бе посещавала от време на време като дете. Спомни си, че си играеше на една игра, наречена „конче“. За нея трябва обръч. Тогава Тапънс бе на шест години. Обръчът й изпълняваше ролята на конче — бяло конче с развята грива и опашка. Във паметта на Тапънс изплува спомена как тя препуска на кончето си по точно такава пътека, обрасла с трева, перата, украсяващи главата й се развяват, тя снишава глава, когато минава под дърветата и стига до една ниша със статуя на момче с кошничка. Винаги му носеше някаква дреболия като подарък. Слагаше го в кошничката и си пожелаваше нещо. Доколкото си спомняше, желанието й обикновено се сбъдваше.
Тя седна на най-горното стъпало и се замисли. „Сбъдваше се, защото всъщност аз послъгвах. Искам да кажа, че обикновено си пожелавах нещо, което със сигурност щеше да стане. Но когато ставаше, аз си представях, че е станало чудо. Струваше ми се, че е съвсем справедливо да поднеса подарък на божеството, а то да ми изпълни желанието. Въпреки че всъщност не беше божество, а едно дундесто момченце. Колко беше забавно. Измисляхме си разни неща, вярвахме в тях и си играехме.“
Тя въздъхна и тръгна надолу по пътеката. Не след дълго стигна мистериозната Кей-Кей.
Вътре бъркотията си беше същата. Матилда изглеждаше изоставена и забравена, но две нови неща привлякоха вниманието на Тапънс. Бяха порцеланови столчета, украсени с фигури на бели лебеди. Едното столче беше в тъмносиньо, а другото — в бледосиньо.
„Ама, разбира се — зарадва се Тапънс. — Спомням си ги от детството. Слагах ги на верандите или в градините. Мисля, че една от лелите ми имаше такива. Наричаше ги «Оксфорд» и «Кембридж». Много приличаха на тези. Нейните обаче бяха с патици… не, бяха с лебеди. Да, бяха украсени с лебеди. И имаха същото странно нещо на седалката, дупка под формата на «S». Можехме да си пускаме разни неща вътре в столчето. Мисля, че ще накарам Айзак да вземе тези две столчета и добре да ги измие. Ще ги сложим на верандата или лоджията, или както там Томи реши, въпреки че на мен веранда ми звучи по-добре. Ще им се радваме, когато времето се стопли.“
Тя се обърна и тръгна към вратата. В този миг се спъна в Матилда.
— О, Боже! — възкликна тя. — Сега пък какво направих?
В желанието си да запази равновесие, бе закачила с крак тъмносиньото столче. То се претърколи и се счупи.
— Господи! Убих „Оксфорд“. Ще трябва да се задоволим само с „Кембридж“. Не мисля, че ще може да се залепи. Има много парченца.
Тя въздъхна и се почуди какво ли прави Томи сега.
Томи седеше и разговаряше с един стар приятел.
— Странно се измени света — отбеляза полковник Аткинсън. — Чувам, че двамата с твоята съпруга, как й беше името, Прудънс… не, имаше прякор… Тапънс, точно така, та чувам, че сте отишли да живеете в провинцията, някъде близо до Холоукуей. Чудя се защо сте отишли там. По някаква специална причина ли?
— Намерихме сравнително евтина къща — обясни Томи.
— Голям късмет. Има ли име? Трябва да ми дадеш адреса.
— Мисля, че можем да я наречем „Къщата с Кедрите“, защото в градината има много хубави кедрови дървета. Но сегашното й име е „Лаврите“. Типична проява на викториански лош вкус, нали?
— „Лаврите“. „Лаврите“, Холоукуей. Какво целиш? За Бога, какво целиш?
Томи се втренчи изненадано в застарялото лице с пищни побелели мустаци.