— Отново по следите на нещо, а? — попита полковник Аткинсън. — Да не би все още да работиш в полза на държавата?
— О, твърде съм стар вече — рече Томи. — Пенсионирах се.
— Може и да е така. Или са ти казали така да отговаряш. В крайна сметка не разкриха много неща по онази работа.
— Каква работа? — попита Томи.
— Сигурно си чел или чул за нея. Скандалът Кардингтън. Случи се след другата история… писмата… и онази работа с Емлин Джонсън за подводницата.
— Смътно си спомням — призна Томи.
— Не се оказа свързано с подводницата, но точно тя привлече вниманието. Имаше едни писма. Дадоха политически оттенък на нещата. Да, писма. Ако бяха успели да ги намерят, всичко щеше да бъде различно. Щяха да се разкрият редица хора, които по онова време бяха едни от най-уважаваните членове на правителството. Странни неща се случват, нали? Предателите се оказват много уважавани и приятни хора извън всякакво подозрение… А през цялото време… Е, така и не ги хванахме. — Той примижа и продължи: — Да не би да са те изпратили там, за да се поогледаш, а, момчето ми?
— Да се поогледам за какво?
— Ами за тази твоя къща, „Лаврите“, както я нарече, по едно време имаше много забавни истории за нея. Имай предвид, че хората от службите за сигурност добре я претърсиха. Бяха убедени, че някъде в нея са скрити важни доказателства. Имаше предположение, че вече са ги изпратили в чужбина… май в Италия… точно преди собствениците да се сменят. Но други пък мислеха, че те са още тук. Нали разбираш, в такава къща има мазета, тавани и какво ли още не. Значи, Томи, момчето ми, отново си на лов.
— Уверявам те, че вече изобщо не се занимавам с такива неща.
— Да, преди човек можеше и да ти повярва, докато работеше на онова там място. В началото на войната. Съсипа онзи германец. Като и жената с книжките с детски стихчета. Да. Биваше си те. А сега вероятно са те пуснали по друга следа.
— Глупости! — възмути се Томи. — Не си въобразявай подобно нещо. Сега съм само един старец.
— Ти си едно старо хитро куче. Обзалагам се, че си по-добър от повечето младоци. Да. Седиш си тук и гледаш невинно… Предполагам, че не бива да ти задавам въпроси? Не бива да искам от теб да издаваш служебни тайни, нали? Бъди внимателен с половинката си. Обича да се пъха навсякъде. Едва се отърва последния път.
— Е, струва ми се, че Тапънс просто се интересува от историята на къщата. Кой е живял там и кога. Разглежда портретите им и разни такива неща. Вълнува се от градината. В днешно време всички се интересуваме от градините. Градините, каталозите с луковици и всякакви други каталози.
— Може и да ти повярвам, ако мине една година и нищо не се случи. Но аз те познавам, Бересфорд, а познавам и мисис Бересфорд. Двамата сте чудесна двойка и съм готов да се обзаложа, че ще откриете нещо. Уверявам те, ако тези документи се появят на бял свят, ще имат огромен ефект в политическите среди и много хора няма да са доволни. Сигурен съм. А тези, които няма да са доволни, сега се считат за стълбовете на обществото. Някои от тях са и опасни. Не го забравяй. Освен това онези, които не са опасни, са във връзка с тези, които са опасни. Така че бъди внимателен и пази съпругата си.
— Какви ми ги наговори! — рече стреснато Томи. — Караш ме да се плаша.
— Е, продължавай да се плашиш, но пази мисис Тапънс. Аз я харесвам. Добро момиче е. Такава си беше и такава ще си остане.
— Едва ли е вече момиче — отбеляза Томи.
— Не говори така за жена си. Не бива да ти става навик. Тя е една на хиляда. Но ми става мъчно за всеки, който й падне на мушката. Сигурно вече е тръгнала на лов.
— Не мисля. По-вероятно е да е на чай при някоя възрастна дама.
— Много добре. Старите дами понякога могат да ти дадат ценна информация. Старите дами и петгодишните деца. Получава се така, че можеш да научиш истината от хора, от които най-малко очакваш. Мога да ти разкажа такива неща…
— Сигурен съм, че можеш, полковник.
— Добре де, знам. Не бива да издавам тайни — поклати глава полковник Аткинсън.
На път за вкъщи Томи се загледа през прозореца на купето, наблюдавайки бързо сменящите се картини на провинциалния ландшафт. „Чудя се — замисли се той. — Този мой стар приятел. Обикновено знае много. Но за какво може да става дума сега? Всичко е в миналото. Не може да е останало след войната. Не и до днес.“ Дойде му наум, че нови идеи завладяха Европа. Общият пазар. И все пак някъде дълбоко в съзнанието му се загнезди една странна мисъл. Сега живееха внуците и племенниците, новото поколение, младите членове на фамилии, които винаги са били фактори в обществото. Децата се издигат, заемат важни постове, придобиват власт, защото са били родени за това. Но ако случайно те не се окажат лоялни, някой може да ги използва. Могат да повярват в някои нови идеи или да се опитат да възродят стари. Сега Англия е странна държава. Различна от онова, което бе преди. Или пък не е? Винаги под гладката повърхност има черна тиня. Между камъчетата не тече чиста вода. На дъното на морето има утайка. Нещо се раздвижва и утайката се вдига. Нещо трябва да бъде намерено и да бъде унищожено. Но, Господи! Не и в място като Холоукуей. Холоукуей си е такъв, какъвто винаги е бил. Първо, рибарско селце, а после нещо като английската Ривиера. Сега е само един летен курорт, доста оживен през август. Въпреки че все повече хора предпочитат да почиват в чужбина.