— Разбирам. Имаш предвид, че някой случайно може да е записал нещо вътре.
— Да. Но за съжаление не се оказа така. Не е толкова просто. Аз обаче продължавам внимателно да го проучвам. Още не съм свършила. Може да са споменати интересни имена или пък други работи.
— Предполагам — каза Томи, но гласът му прозвуча скептично.
— Е, това е единственото, което намерих там. На най-долния рафт нямаше нищо друго. Остана да прегледаме шкафовете.
— Ами останалите мебели? — попита Томи. — Може да има тайни чекмеджета или нещо подобно.
— Не, Томи, не разсъждаваш правилно. Сега всичките мебели в къщата са наши. Нанесохме се в празна къща и донесохме мебелите с нас. Единствените много стари неща, които намерихме тук, са онези боклуци в Кей-Кей — стари счупени играчки и порцелановите столчета. В къщата няма мебели от онова време. Който е живял тук след Паркинсонови, е взел цялата мебелировка или пък я е продал. После тук са живели различни хора и следователно не можем да очакваме нещо да се е запазило. Но аз все пак намерих нещо! Не зная дали ще ни е от полза.
— Какво е то?
— Карти с менюта.
— Карти с менюта?
— Да. В стария шкаф, който не можахме да отключим. Онзи под стълбата. Ключът беше изгубен. Е, аз го намерих в една кутия. Беше в Кей-Кей. Сложих му малко масло и успях да отключа шкафа. Но в него нямаше нищо. Мръсен шкаф с остатъци от счупени порцеланови сервизи. Мисля, че са принадлежали на последните обитатели. Но на най-горното рафтче имаше цяла камара от карти с менюта. От викторианско време са, използвали са ги по време на вечери. Ядели са впечатляващи неща. Вечерите им са били изключително обилни. Ще ти изброя едно меню. Наистина впечатляващо. Два вида супи, бистра и гъста, след тях два вида риба, после два ордьовъра и салата. Следва месото… какво беше след него, мисля че сорбет — това беше сладолед, нали? След него салата от омари. Можеш да си представиш?
— Стига Тапънс. Не мога да слушам повече!
— Помислих си, че ще ти бъде интересно. Тези менюта са много стари, наистина много стари.
— И какви изводи правиш от всичките си разкрития?
— Надявам се да науча нещо единствено от Споменника за рожден ден. Забелязах там името Унифред Морисън.
— Е, и?
— Доколкото знам, то е моминското име на старата мисис Грифин. Онази, при която бях на чай онзи ден. Тя е един от най-възрастните обитатели на селото и знае, и помни много от събитията, които са ставали тук. Помислих си, че може да са й познати някои от имената отбелязани в Споменника. Кой знае, може да изскочи заек.
— Може — каза колебливо Томи. — Все още мисля…
— Какво?
— Ами не знам какво да мисля — изстреля Томи. — Нека сега да вървим да спим. Не мислиш ли, че е време да се откажеш от цялата тази работа? Защо ни трябва да разбираме кой е убил Мери Джордан?
— Ти не искаш ли?
— Не, не искам — заяви сърдито Томи. — Поне… О, предавам се. Проклет да съм! Вече ме завербува.
— А ти откри ли нещо? — попита го мило тя.
— Днес нямах време. Но имам нови източници на информация. Възложих на една жена, за която ти споменах, нали си спомняш, онази, която се справя много добре с търсене на данни, та й възложих да свърши някои работи.
— Е, да се надяваме на най-доброто. Може и да се окаже глупост, но пък е забавно.
— Само дето не съм сигурен, че ще е чак толкова забавно, колкото си мислиш — поклати глава Томи.
— Няма значение. Поне ще знаем, че сме направили всичко, което зависи от нас.
— Моля те, не продължавай да правиш сама всичко, което зависи от теб. Точно това най-много ме тревожи, когато съм далеч от теб.
Глава шеста
Мистър Робинсън
— Чудя се какво ли прави Тапънс сега — въздъхна Томи.
— Простете, не чух какво казахте?
Томи обърна глава и погледна към мис Колодън. Тя беше слаба, почти мършава жена със сива коса, по която личеха следи от изрусяване, очевидно целящо да я подмлади, но резултатът не беше сполучлив. Сега тя опитваше различните нюанси на сиво — от артистично тъмно сиво през опушено сиво, метално синьо до други интересни нюанси, подходящи за дама между шейсет и шейсет и пет години, изцяло отдадена на страстта си да събира сведения. Нейното лице излъчваше смесица от аскетизъм, чувство за превъзходство и върховна увереност в собствените способности.
— О! Не, нищо, мис Колодън — отвърна Томи. — Просто… се бях замислил.
Като много внимаваше да не изрече мислите си на глас, Томи отново се върна към Тапънс притеснен какво ли прави тя в момента. „Обзалагам се, че е нещо глупаво. За малко не се уби на онази невъзможна детска каручка, която всеки миг може да стане на парчета, докато се спуска с нея надолу по хълма. Вероятно накрая всичко ще завърши със счупен крак или ръка. Изглежда в днешно време се чупят най-вече бедрените кости, въпреки че не разбирам защо те са по-уязвими от останалите.“ Беше убеден, че в момента Тапънс върши нещо безразсъдно или пък още по-лошо — нещо много опасно. Да, опасно. Беше му изключително трудно да предпазва Тапънс от опасности. В главата му изплуваха множество произшествия от миналото. Изведнъж в ума му се появи стих, който той изрецитира на глас: