— И двамата — напомни му Томи. — Беше преди толкова години, че вече и аз не мога да си спомня подробностите.
— Имаше и някаква жена, нали? Името й беше Джейн Фиш или… Не беше ли Джейн Уейл?
— Джейн Фин — поправи го Томи.
— Къде е тя сега?
— Омъжи се за американец.
— Разбирам. Радвам се за нея. Приятно е да си говори човек със старите приятели и да си спомни за миналите времена. Разговорът винаги се завърта около това. Но напоследък се случва така, че старите приятели или са починали, което страшно те изненадва, защото не можеш да го допуснеш, или пък са си живи и здрави, което те изненадва още повече. Странен свят.
Томи се съгласи и замълча, защото към тях се приближи келнерът с обичайния въпрос какво ще поръчат. Преминаха на гастрономическа тема.
Същият следобед Томи имаше уредена още една среща. Този път беше с един тъжен човек с побеляла коса, който очевидно бе недоволен, че Томи му отнема от времето.
— Наистина не мога да кажа. Разбира се, че знам за какво говорите, но само в общи линии… по онова време много се шумеше… предизвика политически скандал… но, разбирате ли, наистина не разполагам с информация по този случай. Виждате ли, такива неща не се помнят дълго. Забравят се в мига, в който пресата се захване със следващия сочен скандал.
Позволи си обаче да сподели, че в живота му имало интересни случаи, когато съвсем неочаквано за него на бял свят се появява нещо или пък някоя дреболия предизвиква подозренията му.
— Е, ще се опитам да ви помогна. Идете на този адрес. Уредил съм ви среща. Човекът е приятен. Знае всичко. Той е от върховете, нали разбирате, от най-високо. Една от дъщерите ми му е кръщелница. Ето защо той се държи особено любезно с мен и с удоволствие би ми направил услуга. Попитах го дали иска да се срещне с вас. Обясних му, че искате да получите сведения от най-високо ниво. Казаха му няколко хубави думи за вас и той се съгласи. Оказа се, че е чувал за вас. Иска да се запознаете. Ще отидете при него в четири без петнайсет. Ето ви адреса. Това е една кантора в Сити. Познавате ли го?
— Не мисля — поклати глава Томи, вперил поглед във визитната картичка. — Не, не го познавам.
— Може и да сте го виждали. Няма как да не го запомните. На пръв поглед не бихте допуснали, че може да знае толкова много. Той е един такъв голям и жълт.
— О! Голям и жълт.
Тези думи не му подсказаха нищо.
— Той е от върховете — повтори сърдитият господин. — От най-високо. Отидете и се срещнете с него. При всички случаи ще ви каже нещо. Късмет.
Томи успешно се добра до въпросната кантора в Сити. Посрещна го един мъж между 35 и 40 и преценяващо го огледа. Държанието му съвсем не би могло да се нарече доброжелателно. Томи се почувства заподозрян в какво ли не — че носи скрита бомба, или че се готви да отвлече някого, или да заплаши с пистолет служителите. Притесни се.
— Имате среща с мистър Робинсън? За колко часа? Да, четири без петнайсет. — Той погледна в един бележник и продължи: — Мистър Томас Бересфорд?
— Да — отвърна Томи.
— Моля подпишете се тук.
Томи се подписа и погледна въпросително.
— Джонсън! — провикна се мъжът.
Сякаш от нищото се появи един младеж, около двайсет и три годишен, който изглеждаше много нервен.
— Да, сър?
— Заведи мистър Бересфорд на четвъртия етаж в кабинета на мистър Робинсън.
Младежът поведе Томи към асансьора. Това техническо устройство изглежда искаше да изрази личното си отношение към онези, които го ползват. Вратата му се отвори. Томи едва успя да влезе, когато зад него тя започна да се затваря и едва не защипа дрехите му.
— Хладен следобед — обади се Джонсън, очевидно изпълнен с желание да демонстрира приятелско отношение към посетителя, на когото бяха разрешили да се доближи до един от най-висшите.
— Да — съгласи се Томи, — напоследък следобедите са хладни.
— Някои казват, че причината е в замърсяването на въздуха, други — че е природният газ, който извличат от Северно море — продължи компетентно Джонсън.
— Така ли? Не съм чувал — смути се Томи.
— Струва ми се малко вероятно — рече младежът.
Минаха втория етаж, после третия и накрая стигнаха на четвъртия. Томи едва успя да избегне хватката на затварящата се врата. Джонсън го поведе по коридора. Спряха пред една врата и младежът почука. Отвътре се чу покана да влязат. Той отвори вратата и прекрачи прага.
— Мистър Бересфорд, сър — обяви мазно Джонсън. — По предварително уговорена среща.