После излезе и затвори вратата след себе си. Томи пристъпи напред. В стаята имаше огромно бюро, което сякаш я изпълваше цялата. Зад него седеше един внушителен мъж както на височина, така и на тегло. Лицето му беше много едро и жълто. Отговаряше точно на описанието, което бяха дали на Томи. Зачуди се от каква ли националност е? Можеше да е от всяка. Накрая реши, че със сигурност е чужденец. Германец, може би? Или австриец? Може би дори японец? А пък можеше да си е чист англичанин.
— А! Мистър Бересфорд!
Мистър Робинсън стана и му подаде ръка. Томи я пое и каза:
— Моля да ме извините, че ще ви отнема малко време.
Имаше чувството, че все пак е виждал мистър Робинсън преди. Някой му го беше показал. Както и да е, изглежда тогава Томи доста се бе притеснил, защото очевидно мистър Робинсън е бил много важна личност, а както изглежда и сега продължаваше да бъде. Веднага го почувства.
— Останах с впечатлението, че искате да научите нещо, както ме информира накратко вашият приятел, как му беше името…
— Надявам се… Искам да кажа, че вероятно не биваше да ви тревожа за това.. Едва ли е толкова важно. Просто… просто…
— Просто едно предположение?
— Предположение на съпругата ми.
— Чувал съм за нея. За вас също. Спомням си последния ви случай. Как беше? „М и Н“ или „Н и М“. Добре си спомням фактите. Успяхте да хванете онзи офицер, който уж беше английски морски офицер, а всъщност бе швабски шпионин. Аз все още ги наричам шваби. Е да, зная, че сега нещата са по-различни. Вече сме заедно в Общия пазар. Както се казва, в една каруца сме. Тогава вие много добре се справихте. Свършихте чудесна работа, както и съпругата ви. Сетихте се за онази книжка с детски стихчета. Добре си спомням. — Той издекламира едно стихче. — От него започна всичко. То ви помогна да разплетете цялата история.
— Странно, че си го спомняте — рече с дълбоко уважение Томи.
— Разбирам изненадата ви. Човек винаги се изненадва, когато и някой друг помни факти, свързани с него. Стихчето ми изплува в съзнанието сега. В него се криеше ключът към загадката, а пък е толкова глупаво, че едва ли някой би допуснал.
— Да, добре го бяха измислили.
— А сега за какво става дума? С какво сте се захванали?
— Всъщност с нищо особено — промърмори Томи. — Просто…
— Хайде, разкажете ми. Не бива да се притеснявате. Разкажете ми цялата история. Седнете, отпуснете се. Опънете краката си. Сигурно не знаете или вече знаете, че когато човек навлезе в години, много е важно да щади краката си.
— Вече съм достатъчно стар, за да го знам — каза Томи. — От бъдещето няма какво друго да очаквам освен, когато настъпи моментът, бял саван.
— На ваше място не бих говорил така. Уверявам ви, че когато минете определена възраст, можете да продължите да живеете едва ли не вечно. За какво става дума?
— Накратко, двамата със съпругата ми си купихме нова къща. Около преместването настъпи голяма суматоха и…
— Зная — прекъсна го мистър Робинсън. — Зная какво се получава. Електротехниците лазят по пода и дълбаят дупки, в които после се спъваш…
— Хората, които ни продадоха къщата, имаха много книги и предложиха да ни оставят част от тях. Повечето са детски книжки. Нали разбирате, от онези, които сме чели като малки.
— Спомням си ги.
— В една от книжките, която съпругата ми започна да чете, открихме подчертани букви. Когато ги съединихме, се получиха изречения. И… онова, което ще ви кажа, ще ви се стори ужасно глупаво…
— Звучи ми обнадеждаващо. Ако ми кажат, че нещо звучи глупаво, в мен винаги изниква желание да го чуя.
— Изреченията са: „Мери Джордан не умря от естествена смърт. Беше някой от нас. Мисля, че знам кой.“
— Много интересно — отбеляза мистър Робинсън. — Досега никога не съм попадал на подобна загадка. „Мери Джордан не умря от естествена смърт“. И кой го е написал? Успяхте ли да разберете?
— Очевидно едно момче. По-точно юноша. Фамилията му е Паркинсон. Това семейство е живяло в къщата. Предполагаме, че е бил едно от децата им. Александър Паркинсон. Погребано е в двора на църквата.
— Паркинсон… — промърмори замислено мистър Робинсън. — Чакайте малко. Нека си помисля. Паркинсон… да, знаете ли, преди години това име бе свързано с един случай. Но човек не винаги си спомня кой точно, за какво и къде.
— Ние полюбопитствахме да научим коя е Мери Джордан — продължи Томи.
— Защото не е починала от естествена смърт. Да, предполагам, че това е по вашата част. Но изглежда много странно. Какво открихте за нея?
— Абсолютно нищо — отвърна Томи. — Като че ли в селото почти не я помнят. Все пак някой спомена, че тя е била нещо като днешните момичета „au pair“ или пък е била гувернантка. Никой не си спомня дали е била мамзел или фройлайн. Както виждате, доста е трудно.