— Защото, ако Мери Джордан е била тук, за да открие нещо и го е направила, то те… имам предвид не само офицер X, защото трябва да са били замесени още хора… то те са разбрали, че тя ги е разкрила…
— Моля те не ме обърквай още повече — простена отново Тапънс. — Много се обърквам, когато говориш така. А сега продължи.
— Добре. Та когато са разбрали, че са разкрити, трябвало е…
— Да й запушат устата — досети се Тапънс.
— Изрази се доста грубичко — вметна Томи.
— Както и да е, трябвало е да я накарат да замълчи, преди да е успяла да докладва какво е открила.
— Струва ми се, че има още нещо — рече Томи. — Вероятно се е добрала до нещо важно. До някакви документи или писма, които са били изпращани или предавани на някого.
— Да, разбирам какво имаш предвид. Трябва да търсим сред много по-широк кръг от хора. Но ако при грешката със зеленчуците е трябвало да умре само тя, не разбирам защо Александър е написал „един от нас“. Очевидно не е бил някой от неговото семейство.
— Може да се е случило така — предположи Томи. — Не е било необходимо да бъде човек от къщата. Много е лесно да откъснеш листа, които си приличат, да ги размесиш и да ги занесеш в кухнята. Мисля, че такова количество не може да причини смърт. Просто хората, които са яли от това ядене, ще се почувстват зле и ще повикат лекар. Лекарят ще прати храната за анализ и ще открият, че някой е сбъркал зеленчуците. Той не би допуснал, че е направено нарочно.
— Но в такъв случай или всички е трябвало да умрат — прекъсна го Тапънс, — или по-скоро всички да се почувстват зле, но без да има смъртен случай.
— Не е точно така. Да допуснем, че са искали конкретен човек, Мери Джордан, да умре и са решили да я отровят. Сложили са й нещо в коктейла преди обяда или вечерята, или пък в кафето след храна. Всъщност са й сложили дигиталин или аконит, или нещо друго, което се съдържа в листата на попадийното семе.
— Мисля, че аконита се съдържа във вълчето биле — прекъсна го Тапънс.
— Не ми се прави на голяма умница — сопна й се Томи. — Въпросът се свежда до това — всеки получава умерена доза от отровното растение и всички се чувстват умерено зле. Но един човек умира. Не разбираш ли? Помисли си до какъв извод биха стигнали, ако повечето хора са се почувствали зле след онази храна, но след като са я проверили и са открили, че е станала грешка. Изводът е, че такива неща се случват. Понякога хората объркват гъбите. Децата бъркат къпините с кучето грозде, защото си приличат. Стават грешки, но от тях рядко се умира. В случая един от тях умира и е много лесно да се допусне, че е бил например алергичен. Така случаят има напълно логично обяснение. Виждаш ли, би се приписало на грешката и на никой не би му дошло наум да търси друга причина, или пък да заподозре, че се е случило нещо друго в онзи злокобен ден…
— Тя сигурно се е почувствала зле като всички останали, а после на другата сутрин са сложили истинската отрова в чая й — прекъсна го пак Тапънс.
— Тапънс, сигурен съм, че имаш безброй предположения, но моля те задръж ги за малко.
— Що се отнася до тази част, да — не му обърна внимание Тапънс. — Ами другите неща? Кой, какво и кога? Кой е бил този „един от нас“ или по-скоро „един от тях“? Кой е имал възможността да го направи? Някой, който е бил на гости тук, може би приятел на други хора? Някой, който е донесъл писмо, в което се е казвало: „Бъди внимателен с моята приятелка, еди-коя си, която ми е на гости. Тя с нетърпение очаква да разгледа красивата ти градина.“ Или нещо такова. Би станало много лесно.
— Съгласен съм.
— В такъв случай — продължи Тапънс, — вероятно в къщата все още има нещо, което би обяснило онова, което ми се случи и вчера, и днес.
— Какво ти се случи вчера, Тапънс?
— Колелата на Възлюблената, с която се спусках надолу по хълма, изскочиха и аз се претърколих в треволяка. Щях почти… е, щеше да ми се случи злополука. Глупавият стар Айзак, трябваше да провери дали всичко й е наред. Преди да я взема, той ми каза, че го е направил и че всичко е наред.
— А не беше ли?
— Не. После ми обясни, че е останал с впечатлението, че някой си е играл с нея и е пипал колелата. Затова изскочили.
— Тапънс, не мислиш ли, че това е втората или третата злополука, която ни сполетява, откакто сме тук. Спомняш ли си, че онази лавица в библиотеката едва не се стовари върху мен.
— Искаш да кажеш, че някой иска да се отърве от нас? Но това означава…
— Това означава — продължи мисълта й Томи, — че има нещо. Нещо, което е тук, в тази къща.
Двамата се спогледаха. Настъпи момент на размисъл. Тапънс три пъти си отвори устата, но се отказа и продължи да мисли намръщена. Пръв се обади Томи.