— Или скриваш разни неща в хралупата на някое дърво. Мислиш ли, че така са постъпвали? Изглежда ми малко вероятно. Подобно държание подхожда повече на влюбени, които си разменят любовни писма.
— Според мен точно това е била целта. Само че любовните писма са съдържали закодирана информация.
— Каква блестяща идея! — възкликна Тапънс. — Но предполагам, че те… О, Боже, било е толкова отдавна! Колко е трудно да се открие каквото и да било. Колкото повече научаваме, толкова повече се забъркваме. Но ние няма да се откажем, нали, Томи?
— За сега няма — въздъхна той.
— Но на теб ти се иска, нали?
— Почти. Да. Доколкото аз виждам нещата…
— Не мога да си представя, че можеш да се откажеш — прекъсна го Тапънс. — А и ще ти е много трудно да ме накараш аз да се откажа. Ще продължа да си мисля и да се тревожа. Сигурно бих престанала да се храня…
— Въпросът е… ние донякъде знаем за какво става дума. Шпионаж. Шпионаж от противника, който е имал определени цели. До някои от тях са се добрали, до други не. Но ние не знаем кой е бил замесен. Имам предвид на страната на противника. Тук са живеели хора, които са били от Службите за сигурност. Били са предатели, но са се представяли за лоялни служители.
— Да, мисля, че си на прав път — съгласи се Тапънс. — Изглежда ми напълно възможно.
— Задачата на Мери Джордан е била да влезе във връзка с тези хора.
— С офицер X?
— Да, или пък с приятелите му, и да разбере какво правят. И очевидно за това е трябвало да дойде тук…
— Мислиш ли, че Паркинсонови… изглежда отново трябва да се върнем към тях, за да си изясним нещата… мислиш ли, че Паркинсонови са били в играта? Че са били на страната на врага?
— Не ми се струва вероятно — поколеба се Томи.
— Тогава не разбирам.
— По-скоро къщата им е била използвана.
— Къщата? Но след тях в нея са живели и други хора, нали?
— Да, но не мисля, че са били като… като теб, Тапънс.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами едва ли са се интересували от стари детски книжки, а още по-малко са се ровели в тях. Били са от нормалните мангусти. Просто са си живеели тук. Предполагам, че таванските стаи с книгите са били на прислужниците и никой друг не е влизал в тях. Може да има нещо скрито в тази къща, скрито от Мери Джордан на подходящо място, от което някой да дойде и да го вземе, или пък на нея да й е удобно да го вземе, за да го занесе в Лондон или някъде другаде, например посещение при зъболекар, среща със стара приятелка и така нататък. Никак не е трудно. Добрала се е до нещо, документ или информация, и го е скрила в тази къща.
— Да не би да мислиш, че все още е тук? — попита Тапънс.
— Не знам. Не ми се вярва, но не можем да бъдем сигурни. Някой обаче се страхува, че ние можем да го открием или вече сме го направили. Ето защо искат да ни накарат да напуснем къщата. Безспорно искат да вземат онова, което си мислят, че сме открили. Сигурно много години безрезултатно са го търсили и след като не са го намерили са решили, че е скрито някъде другаде.
— О, Томи! — възкликна Тапънс. — Става много вълнуващо, нали?
— Но това са само наши догадки, Тапънс — върна я на земята Томи.
— Хайде сега, Томи, не бъди такъв сухар. Ще преровя навсякъде.
— Какво възнамеряваш да правиш? Да разкопаеш градината?
— Не! Ще търся на тавана, по шкафовете, из гардеробите… Кой знае? О, Томи!
— О, Тапънс! Как си мечтаехме за тихи и спокойни старини.
— Никакво спокойствие за пенсионерите! — заяви бодро Тапънс. — А! Хрумна ми една идея.
— Каква?
— Трябва да си поговоря с пенсионерите от клуба. Досега не се бях сетила за тях.
— За Бога, Тапънс, бъди внимателна. Струва ми се, че ще е по-добре да си стоя вкъщи и да те наглеждам. Но утре ще трябва да отида до Лондон, за да продължа проучването.
— Аз пък ще направя някои проучвания тук — заяви Тапънс.
Глава втора
Проучванията на Тапънс
— Надявам се, че не ви притесних, като дойдох така — рече Тапънс. — Помислих си, че ще е по-добре предварително да ви се обадя, да не би да сте заета или пък да ви няма, но ако ви преча, веднага ще си тръгна. Няма конкретен повод за посещението ми. Искам да кажа, че няма да се обидя, ако ми кажете, че сега не ви е удобно.
— О, толкова се радвам да ви видя, мисис Бересфорд! — възкликна мисис Грифин.
Тя се облегна назад на стола си, за да се настани по-удобно и с видимо удоволствие се загледа в Тапънс. Лицето на гостенката излъчваше леко смущение.
— Знаете ли — продължи мисис Грифин, — много ми е приятно, когато нови хора идват да живеят в селото. Така сме свикнали да се гледаме един друг, че едно ново лице или, ако ми позволите така да се изразя, две нови лица, са истинско удоволствие. Повярвайте ми! Надявам се, че ще приемете да дойдете на вечеря някой ден. Не зная по кое време съпругът ви се прибира. Той сякаш често ходи в Лондон, нали?