— Да — кимна Тапънс. — Много любезно от ваша страна. Надявам се, че и вие ще ни посетите, когато привършим с ремонтите. Все си мисля, че свършваме и все се появява още нещо за довършване.
— С къщите обикновено е така — отбеляза мисис Грифин.
Тапънс вече знаеше от различните си източници на информация — прислужничките, стария Айзак, Гуенда от магазинчето в пощата — че мисис Грифин е вече на деветдесет и четири. Седеше много изправена, очевидно за да избегне ревматичните болки в гърба, държеше се приятелски и затова изглеждаше по-млада. Със сбръчканото си лице, обрамчено от бели коси и увитата си в шал глава, тя напомняше на Тапънс за две от лелите й. Носеше бифокални очила и слухово апаратче, което, според Тапънс, използваше рядко. Изглеждаше много бодра и бе напълно възможно да доживее до сто, а защо не и до сто и десет години.
— С какво се занимавате напоследък? — попита мисис Грифин. — Предполагам, че електротехниците вече са свършили. Дороти, искам да кажа мисис Роджърс, ми каза. Преди работеше като камериерка при мен, а сега идва два пъти седмично да чисти.
— Да. Слава Богу, електротехниците приключиха — отвърна Тапънс. — Постоянно се спъвах в дупките, които оставяха. Знаете ли, може да ви прозвучи малко глупаво, наминах да ви видя, защото… сигурно ще си помислите, че е много глупаво… занимавах се с… подреждах старите книги на лавиците, купихме ги заедно с къщата, повечето от тях са детски книжки от преди много години, но сред тях открих някои от любимите ми.
— О, да, напълно разбирам. Изкушили сте се да препрочетете някои от тях. „Затворникът в Зенда“ например. Баба ми я четеше. После аз самата също я прочетох. Наистина е много забавна. И романтична. Мисля, че тя беше първата романтична книжка, която ми позволиха да прочета. Нали разбирате, по онова време не се поощряваше четенето на романи. Наричаха ги измислици. Майка ми и баба ми не ми разрешаваха да чета романи сутрин. Тази половина от деня беше определена само за исторически или сериозни книги. Считаше се, че романите са за удоволствие и можех да ги чета само следобед.
— И при мен беше така — рече Тапънс. — В къщата намерих много романи, които бих искала да прочета отново. Например от мисис Моулсуърт.
— „Стаята с гоблените“? — сети се веднага мисис Грифин.
— Тя е една от любимите ми.
— Аз пък повече харесвах „Фермата на четирите вятъра“.
— И нея я имам, както и много други, от различни автори. Така или иначе стигнах до най-долната лавица и открих, че там има дупка. Сигурно се е получила, когато са размествали мебелите. Извадих доста неща от нея. Най-вече разкъсани книги. А сред тях беше и това. — Тя показа един пакет, увит в кафява хартия. — Споменник за рожден ден — обясни Тапънс. — От едно време. Намерих името ви, написано вътре. Спомних си, че моминското ви име е Морисън. Уинифред Морисън. Нали така ми казахте?
— Да, скъпа, точно така.
— Та след като намерих името ви написано в Споменника, се запитах дали няма да ви е забавно да ви го донеса да го видите. Може да има и други интересни неща за вас, например имената на стари приятелки.
— Много мило от ваша страна, скъпа. С удоволствие ще го разгледам. Когато човек остарее, намира за много забавни случките от миналото. Толкова е любезно от ваша страна, че сте се сетили.
— Малко е поразкъсан и овехтял — каза Тапънс и разви пакета.
— Знаете ли, по мое време всеки си имаше Споменник за рожден ден. После сякаш изчезнаха. Този може би е един от последните. Всички момичета от училището, в което ходех, имаха Споменник за рожден ден. Нали разбирате, пишете името си в Споменника на приятелката си, а тя пък пише своето във вашия. — Тя го пое от Тапънс, отвори го и промърмори: — О, Боже! Връща ме толкова години назад. Да. Да наистина. Ето Хелън Гилбърт. Да, да, разбира се и Дейзи Шерфийлд. Шерфийлд, да, спомням си я. Трябваше да носи онова нещо за зъбите. Май се казваше шина. Тя постоянно я махаше, защото не можеше да я понася. Ето и Еди Кроун, Маргарет Диксън. Повечето от тях имаха красив почерк. По-добър от този на днешните момичета. Днес ми е трудно да разчитам писмата на племенника си. Думите приличат на йероглифи. Човек трябва да гадае какво е написал. Моли Шорт. Как ме върнахте назад!
— Сигурно не всички са още… — Тапънс замълча, защото усети, че е на път да каже нещо нетактично.
— Предполагам, си мислите, че повечето не са вече между живите. Права сте, така е. И все пак не всички. Все още някои от приятелките ми от детските години са живи. Не живеят тук, защото се омъжиха и заминаха. На някои съпрузите бяха военни и ги изпратиха в чужбина, другите пък се разпръснаха по разни градове. Две от най-старите ми приятелки живеят в Нортънбърланд. Да, да, много интересно.