— Питаш ме дали някой е посегнал на живота ми? Не, никой. Никой не ме покани на пикник, спирачките на колата са наред, в бараката има една кутия с отрова за плевели, но не изглежда да е разпечатвана.
— Айзак си я пази там, за да му е под ръка, когато му предложиш някой ден сандвичи.
— Бедният Айзак. Не бива да говориш така за него. На път е да стане един от най-добрите ми приятели. Това ми напомни…
— За какво?
— Забравих — премигна смутено Тапънс. — Сетих се за нещо, когато ми спомена за Айзак, но ми изскочи от ума.
— О, Боже! — въздъхна Томи.
— Там ми разказаха и за една стара дама, която си прибирала нощно време бижутата в ръкавица. Най-много държала на обиците си. Друга пък си мислела, че непрекъснато някой иска да я отрови. Някаква дама прибирала всичко в порцеланова кутия за помощи. Нали ги знаеш, онези, на които има надпис за какво са помощите. Тази дама очевидно не я използвала по предназначение, ами си криела вътре банкноти от по пет лири за черни дни. Когато кутията се напълнела, я чупела и я заменяла с нова.
— И предполагам, че е изхарчвала парите — пошегува се Томи.
— Може такава да й е била целта. Братовчедката ми Емлин казваше, че никой не би посмял да счупи порцеланова кутия за помощи. Мислиш ли, че е била права?
— Не си ли намерила нови книги със скучни проповеди? Не си ли търсила в стаите горе?
— Не. Защо? — изненада се Тапънс.
— Помислих си, че са подходящо скривалище. Например някоя скучна книга по теология, с оръфана корица и изрязана отвътре.
— Не намерих нищо такова. Бих я забелязала.
— Искаш да кажеш, че би я отворила, за да я прочетеш?
— Разбира се, че не.
— Виждаш ли? Не би я отворила, а би я захвърлила.
— „Короната на успеха“, добре я помня — каза Тапънс. — Има два екземпляра от нея. Е, нека се надяваме, че усилията ни ще се увенчаят с успех.
— Не вярвам. Кой е убил Мери Джордан? Някой ден ние ще трябва да напишем книга за това.
— Ако го открием — отсече мрачно Тапънс.
Глава четвърта
Операция на Матилда
— Какво ще правиш днес следобед, Тапънс? Ще ми помогнеш ли да довършим списъка с имената и датите?
— Мисля, че не — отвърна тя. — Писането на списъци е много уморително занимание. Постоянно нещо обърквам.
— Не бих се изразил точно така. Просто допусна няколко грешки.
— Иска ми се да не бъдеш толкова педантичен, Томи. Понякога така ти се ядосвам.
— Тогава с какво ще се занимаваш?
— С удоволствие бих си подремнала. Но няма. Ще изкормя Матилда.
— Моля?
— Казах, че ще изкормя Матилда.
— Какво ти става? Откъде тази жажда за насилие?
— Няма такова нещо… Матилда… тя е в Кей-Кей.
— Къде?
— В оранжерията при останалите боклуци. Матилда е конче-люлка и има дупка в корема.
— И ти се каниш да изследваш съдържанието на корема й, така ли?
— Точно така. Ще дойдеш ли да ми помогнеш?
— Ами… не ми се ще — промърмори Томи.
— Ще бъдеш ли така добър да дойдеш и да ми помогнеш? — попита го този път с изключителна любезност Тапънс.
— Щом ме молиш по този начин, ще трябва да се съглася — въздъхна дълбоко Томи. — Може пък да се окаже по-приятно от писането на списъци. Айзак тук ли е?
— Не. Май днес му беше почивният ден. А и не ми се иска да се мотае около нас. Струва ми се, че научих всичко, което може да ми каже.
— Той знае много — каза замислено Томи. — Разбрах го онзи ден, когато се впусна да ми разказва за миналото и то за неща, които не са от неговото време.
— Не забравяй, че е почти на осемдесет — припомни му Тапънс. — Сигурна съм, че е на толкова.
— Да, зная. Но ставаше дума за много стари работи.
— Нали знаеш, че хората разказват и истории, които само са чували. И така никога не знаеш дали е вярно или не онова, което ти разказват. Както и да е, хайде да вървим да изкормим Матилда. Май ще е по-добре първо да сменя дрехите си, защото там е изключително мръсно и е пълно с паяжини, а ще трябва да се заврем под нея.
— Ако Айзак беше тук, можехме да го помолим да я обърне, за да стигнем по-лесно до корема й.
— Говориш така, сякаш в предишния си живот си бил хирург.
— Може и така да е било. Ще се наложи да вадим разни неща от тялото на Матилда, което може да наруши целостта й.
— Между другото защо не я боядисаме, за да могат децата на Дебора да си играят с нея, когато ни дойдат на гости следващия път.
— О, внуците ни имат толкова много играчки — възропта Томи.
— Няма значение — рече Тапънс. — Децата не обичат да си играят със скъпи играчки. Те предпочитат някое старо колело или кукла, или нещо, което почти е пред разпадане, за да могат да го мачкат и изобщо да го правят каквото си пожелаят. Децата имат свои собствени представи за играчките.