— А защо да го правят? — обади се Томи и си свали сакото. — Защо някой ще иска да почисти тази дупка?
— Да, обаче ние искаме, нали? — рече троснато съпругата му.
— Само защото не можем да измислим какво друго да правим. Не съм убеден, че има смисъл в това, което вършим сега.
— Ох! — изстена Томи.
— Какво стана?
— Одрах се на нещо — отвърна той и внимателно започна да измъква ръката си от дупката. Когато я извади, в нея имаше плетен шал, прояден от молци. — Отвратително!
Тапънс подбутна Томи леко настрани и на свой ред пъхна ръката си в дупката. Наведе се над Матилда, за да стигне по-навътре.
— Внимавай с пироните — предупреди я Томи.
— Какво ли е това? — възкликна възмутено тя, измъквайки ръката си. Приличаше на колело от някаква детска играчка. — Струва ми се, че напразно си губим времето.
— Сигурен съм, че е така — съгласи се Томи.
— И все пак да довършим започнатото. О, Боже! На ръката ми има три паяка! Току виж ме полазил и някой червей. Ненавиждам ги!
— Не мисля, че в Матилда може да има червеи. Според мен те се въдят в земята. Едва ли биха харесали Матилда за свой дом, не мислиш ли?
— Е, започна да се поизпразва. Я! Какво е това? Мили Боже! Прилича ми на игленик. Колко странно! Все още има игли, но са ръждясали.
— Предполагам, че е на някое момиченце, което е обичало да шие — рече Томи.
— Сигурно.
— Когато одеве си пъхнах ръката, стори ми се, че напипах нещо като книга — продължи Томи.
— Така ли? В коя част?
— Бих казал, че там където е апендиксът или черният дроб — отговори с тон на професионалист Томи. — От дясната й страна. Нали разбираш, все едно, че я оперираме — добави той.
— Дадено, докторе. Да го измъкнем оттам.
Така наречената книга, която всъщност вече не приличаше на такава, бе много стара. Страниците й бяха разкъсани и изпоцапани.
— Прилича ми на учебник по френски — каза Томи. — „Pour les enfants. Le petit precepteur“5.
— Май си прав. Сигурно е бил на някое дете, което не е искало да учи уроците си по френски. Пъхнало го тук и е обявило, че го е загубило. Добрата стара Матилда.
— Когато Матилда е изправена, доста е трудно да се слагат неща в корема й.
— Не и за деца — каза Тапънс. — Ръстът им е подходящ. Искам да кажа, че ако коленичат, могат да се пъхнат под нея. Я, има още нещо! Май е от кожа.
— Да не е някой умрял заек? Колко гадно!
— Не ми се струва да е така. О, Боже, пак този пирон! Май това нещо е закачено на пирона. Напипвам някаква връвчица. Странно как не е изгнила досега. — Тя внимателно измъкна находката си и възкликна: — А, портфейл! Някога кожата му май е била много хубава.
— Нека да го отворим и да видим какво има вътре — предложи Томи. — Ако изобщо има нещо.
— Има. Може да е пълен с банкноти от по пет лири — каза с надежда Тапънс.
— Едва ли бихме могли да ги използваме. Сигурно са се разложили.
— Не знам. Понякога издържат дълго време. Мисля, че на времето са ги правили от специална хартия. Много тънка, но много трайна.
— Ами ако са от двайсет лири? Много ще ни помогне на домашния бюджет.
— Едва ли. Предполагам, че парите също са от времето преди Айзак да дойде тук. В противен случай той би ги намерил. Представяш ли си, ако е банкнота от сто лири! Бих предпочела да са от златните лири. Но тях са ги държали в кесии. Сестрата на баба ми, леля Марая, имаше една кесия, пълна със златни лири. Показваше ни я, когато бяхме деца. Казваше, че са бели пари за черни дни. В случай че французите ни нападнат. Май се боеше от тях. Та си събираше пари, ако се случи бедствие или нещо такова. Красиви солидни златни монети. Много ми харесваха и си мечтаех, като порасна и аз да имам такава кесия със златни монети.
— И кой е щял да ти я даде?
— Не мислех, че някой трябва да ми я дава. Бях убедена, че щом човек порасне, той непременно ще си има такава кесия. Но само когато наистина си пораснала и можеш да носиш голяма шапка, пелерина и дълга кожена боа, завита около врата. Тогава имаш една голяма дебела кесия, пълна със златни монети и ако имаш внук, който след ваканцията се връща в училище, му даваш по една златна лира.
— Ами ако е внучка?
— Мисля, че на тях не им се полагаше да получават златни лири. Но понякога леля Марая ми изпращаше половин банкнота от пет лири.
— Как така половин? Не би могла да я използваш — възкликна Томи.
— Използвах я. Тя късаше банкнотата на две и първо ми изпращаше едната половина, а после другата. Разбираш ли, тя си мислеше, че по този начин никой няма да ми я открадне.