— Боже мой, какви предпазни мерки е взимала!
— Така беше. Я! Какво има вътре? — възкликна Тапънс, ровейки в кожения портфейл.
— Нека да излезем от Кей-Кей и да подишаме чист въздух — предложи Томи.
Навън бе по-светло и те можаха да разгледат находката си. Беше дебел кожен портфейл с много добро качество. От годините кожата бе леко поовехтяла.
— Предполагам, че влагата не го е повредила, защото е бил в Матилда — каза Тапънс. — О, Томи! Знаеш ли на какво ми приличат тези неща?
— Не. На какво? Не са пари.
— Това са писма. Не съм сигурна, че ще можем да ги прочетем, защото са много стари и мастилото е избледняло.
Много внимателно Томи започна да разгъва жълтата хартия на писмата и да ги подрежда. Бяха написани с едър почерк и изглежда мастилото е било тъмно синьо.
— „Мястото на срещата се променя. Кен. Гардънс близо до Питър Пан. Сряда 25-ти, 3,30 следобед. Джоуана.“ — прочете Томи.
— Мисля, че най-после открихме нещо — заяви щастливо Тапънс.
— Имаш предвид, че някой е получил съобщение да отиде в Лондон в точно определен ден и да се срещне с някой друг в Кенсингтън Гардънс, за да предаде документите или плановете, или нещо такова? Кой според теб е сложил портфейла в Матилда?
— Едва ли е било дете — каза Тапънс. — Сигурно някой, който е живял в къщата и е могъл да се разхожда, без да привлича внимание. Предполагам, че са научили нещо от морския офицер, шпионина имам предвид, и е трябвало да го предадат в Лондон.
Тапънс свали шала от врата си и уви в него стария кожен портфейл. После двамата с Томи се прибраха в къщата.
— Има още неща в портфейла — каза тя, — но ми се струва, че ако ги докоснем, ще се разпаднат. Какво е това?
На масата във вестибюла лежеше един доста обемист пакет. В този момент от столовата излезе Албърт и каза:
— Донесоха го на ръка тази сутрин. За вас е, мадам.
— От кого ли може да бъде? — зачуди се Тапънс и го взе.
Двамата с Томи отидоха в дневната. Тапънс развърза възела на въженцето и разви кафявата хартия, с която бе опакован пакетът.
— Албум — заяви тя. — А, има и писмо. От мисис Грифин е.
„Скъпа мисис Бересфорд,
Бе много любезно от ваша страна онзи ден да ми донесете Споменника за рожден ден. За мен бе голямо удоволствие да го прегледам и да си спомня за много хора от детските ми години. Колко е къса човешката памет. Понякога си спомняме само малките имена, но не и фамилиите, а понякога е обратното. Неотдавна попаднах на този стар албум. Всъщност не е мой. Мисля, че беше на баба ми. В него има много снимки и ми се струва, че сред тях трябва да има и на семейство Паркинсон, защото баба ми ги е познавала. Помислих си, че ще ви е любопитно да го разгледате, след като проявявате такъв интерес към историята на вашата къща. Моля ви, не си правете труда да ми го връщате, защото, уверявам ви, той няма стойност за мен. Когато човек живее в стара къща, често се натъква на предмети, които са били на баби или на лели. Онзи ден, когато подреждах един стар шкаф на тавана, попаднах на шест стари игленика. Много стари. Според мен от времето на бабата на моята баба, защото знам, че някога за Коледа е подарявала игленици на прислужничките си. Сигурно ги е купила от някоя разпродажба и ги е запазила за следващата година. Сега, разбира се, те не могат да се използват. Тъжно, наистина.“
— Албум със снимки — повтори Тапънс. — Много забавно. Томи ела, нека да го разгледаме.
Двамата седнаха на канапето. Албумът изглеждаше много стар. Снимките бяха доста избледнели, но от време на време Тапънс успяваше да познае, че някои от тях са правени в тяхната градина.
— Погледни, ето същия треволяк. А отзад е Възлюблената. Трябва да е много стара снимка. Едно смешно момченце се е качило на Възлюблената. Виждат се и цветя. Май снимката е от някакво градинско парти или нещо такова. Да. Има много хора, седнали около масата в градината. А под всеки е написано името му. Мейбъл. Не изглежда красавица. А кои ли са тези?
— Чарлс — отвърна Томи. — Чарлс и Едмънд. Те очевидно са играли тенис. Ракетите им изглеждат доста странно. Този тук е Уилям, а този пък е майор Гоутс.
— А тук? О, Томи, тази е Мери!
— Да. Мери Джордан. И двете й имена са написани.
— Била е хубава. Дори много хубава. Снимката е много стара и избледняла. О, Томи, чудесно е, че можем да видим Мери Джордан.
— Чудя се кой ли е снимал?
— Може би фотографът, за който спомена Айзак, дето е имал ателие тук в селото. Внукът му може да пази някои стари снимки. Трябва да отидем и да го попитаме.
Томи подбутна албума настрани и започна да отваря плика на едно писмо, пристигнало с обедната поща.
— Нещо интересно? — попита го Тапънс. — Имаше три писма. Две от тях са сметки, а това… да, изглежда е нещо друго. Попитах те дали е интересно?
— Може да се окаже интересно — отговори Томи. — Утре ще трябва отново да ходя в Лондон.
— По работа в твоите комитети?
— Не точно. Трябва да посетя един човек. Не е в самия Лондон, а извън града. Някъде по пътя за Хароу.
— За какво става въпрос? — изненада се Тапънс. — Нищо не си ми споменал.
— Трябва да посетя един човек, който се казва Пикауей, полковник Пикауей.
— Какво име!
— Звучи особено, нали?
— Споменавал ли си ми го преди? — попита Тапънс.
— Може би веднъж. Той е страстен пушач и около него винаги е много задимено. Имаш ли някакви хапчета против кашлица, Тапънс?
— Не знам. Може и да имам. Трябва да е останала една кутийка от миналата зима. Но ти не кашляш. Поне не съм забелязала.
— Сега не, но когато се срещна с Пикауей, със сигурност ще започна да кашлям. Доколкото си спомням, когато човек влезе в стаята му, веднага започва да кашля и не престава, докато не излезе оттам. Можеш колкото си искаш да гледаш с надежда към прозорците, които са плътно затворени, но Пикауей няма да обърне внимание на намека ти.
— Защо мислиш иска да се срещне с теб?
— Нямам представа. Но споменава Робинсън.
— Онзи жълтият ли? Искам да кажа онзи едрият с жълтото лице, дето е много потаен?
— Същият.
— Вероятно онова, с което сме се захванали, е също много потайно.
— Едва ли. Все пак е станало много, много отдавна. Дори преди времето на Айзак.
— „Днешните грехове имат стари корени“ — издекламира Тапънс. — Май такава бе пословицата. Но не съм сигурна дали я казвам точно. Или пък беше „Старите грехове имат дълги сенки“?
— И аз не я помня, но нито едното, нито другото ми звучи както трябва.
— Днес следобед ще отида да се срещна с този фотограф. Искаш ли да дойдеш? — попита Тапънс.
— Не. Ще отида да се изкъпя.
— Да се изкъпеш? Много е студено.
— Няма значение. Имам нужда от нещо хладно и освежаващо, за да премахна чувството, че съм потънал в мръсотия. Струва ми се, че целия съм обвит в паяжини.
— Да наистина. Ровихме се в доста мръсни места — съгласи се Тапънс. — Аз пък ще отида да се срещна с мистър Дъранс. А, Томи! Има още едно писмо, което не си отворил.
— Не съм го забелязал. Я виж ти!
— От кого е?
— От човека, който съм наел да събира сведения — каза тържествено Томи. — Кръстосва Англия, рови се из смъртни актове, свидетелства за раждане и брак, преглежда статии от вестниците и документите от преброяванията. Тя е много добра.
— Добра и красива?
— Не съм забелязал — промърмори Томи.
— Радвам се, че не си забелязал. Знаеш ли, Томи, остаряваме и ти можеш… в главата ти може да се роди опасната идея да си наемеш красива помощничка.
— Не оценяваш достатъчно предания си съпруг — възмути се Томи.
— Както казват приятелките ми, една жена никога не знае какво може да й сервира съпругът й.
— Не си си намерила подходящи приятелки — заяви Томи.